Простете, че отговарям на въпроса Ви с известно закъснение.

Темата Ви отваря много широк хоризонт за дискусия в областта на духовния живот.

Струва ми се, че изразът "духовен живот" е по-правилен от "мистицизъм".

Терминът сам по себе си произлиза от гръцкото прилагателно "мистикус", означаващо "тайнствен".

В съвременното християнско богословие, под мистицизъм се разбира религиозния опит, който е основан на срещата на човека с Бога; тайнствена и свръхестествена среща с Реалността, превишаваща всяко човешко възприятие.

Мнозина смятат, че щом Бог е невидим, то няма никаква възможност да се докоснем до Него непосредствено и да Го видим.

Опитът на Църквата обаче показва, че е възможно за човека такова съприкосновение с Бога, въпреки че Бог се намира зад пределите на разбираемото и постижимото.

Спасителят е казал: "Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога" (Мат. 5:8). Основата на нашата надежда в това обещание на Христа е, че когато очистим своето сърце, ние ще можем да видим Бога и при това не само след смъртта, но и в земния ни живот.

Тук става дума не за обикновеното виждане, а за съзерцание с вътрешния ни поглед.

Това съзерцание е трудно обяснимо с думи, защото то е тайнствено, мистично. При все това, то се явява основополагаща или фундаментална реалност на християнския живот.
===========

По възможност по-конкретно на въпроса за разликата.

В равославието е прието да се обвинява католическия мистицизъм и богословие в известна чувственост .

За да разберем същността на римо-католическата духовност е необходимо да се вгледаме в житията на светиите им. Към какво те, канонизираните от Римо-католическата Църква за светии са се стремили, какъв живот са водили.

1). Първото нещо, което се набива в съзнанието ни е "COMPASSIO" - състрадание.

Животът на Франциск Асизки е състрадание на страдащия Христос. Монахът плаче и страда заради Христовите страдания и жадува за Неговите страдания, мислейки. че в това се състои духовността.

За православните, това е чуждо по дух.

2). Второто нещо, което се набива в съзнанието ни, четейки житията на римо-католическите светии е "БОГОСЪПРУЖЕСТВО".

Такъв израз е повече от чужд на православната духовност.

От живота на католическата света Тереза знаем, как в екстаз тя е викала (не употребявам по-точната дума - крещяла): "О, Боже мой, съпруже мой! Най-сетне аз Те виждам!".

Когато Христос й се явил, Той й рекъл: "До този момент бях твой Бог, а отсега Аз съм не само твой Бог, но и твой съпруг".

Виждате ли, неща, които за нас православните могат да изглеждат смешни или дори да проливаме сълзи, при римо-католиците се описват с особен възторг.

За православното благочестие е нещо немислимо за една монахиня да вика по цял ден: "Аморе, аморе, аморе". Моментално и вярващи и атеисти биха поставили една и съща диагноза.

Нещата далече не са така в латинския Запад.

3). Третото нещо, което се набива в съзнанието ни като тип римо-католическа духовност е житието на Игнатий Лойола, който с едно усилено напрежение на ума казва: "Аз мога да си въобразя всички адски мъки и всички блаженства в рая".

Православните подвижници пишат, че дори и да се е давало на някого някакво подобно видение, то това е бивало без волята на човека, покрай съзнанието му, неочаквано и такива видения се давали по необяснимия за нас Божи Промисъл.

За православните авторитетни подвижници, този път на римо-католическа аскеза е наречен "прелест" и заблуждение.

Тези думи ги казвам не жа да обидя римо-католическото благочестие, а само да покажа разликата.

Остава да си изясним кратко в какво се състои пък православната духовност?!