Хората се страхуват от различни неща и по различен начин. Едни се страхуват защтото са страхливци по природа, други имат "страх от Бога" да не би да се затворят портите Божии за тях без да имат сериозна причина за това, други се стархуват от гузна съвест и се опитват всячески да поправят стореното страхувайки се още повече.
Всеки има правото на неговия си страх в негови си моменти.
Но непрекъснато да си вменяваме думичката "страх" е опасничко защотото видиш ли току виж сме уплашили някого.

Аз съм за варианта - обичай Бог и вярата си и се страхувай най-вече да не си навлечеш Божия гняв - а за мен е тази гузна съвест, която споменах.

Да спасиш душата си не е ли например - да не си навличаш грях? Само че напоследък, понятието за греховност май се сведе до панталоните и до това кой автор четеш, и какави филми гледаш, а не до много по-важни неща - какво си направил ТИ за да стане този свят по-добър? Какво си направил ТИ за да понесеш участта която носиш?
Дълбоко се съмнявам, че Бог се занимава с подобни дребни работи като нечий гол гръб и подозирам, че много повече отдава значение на съвестта кято този гръб носи в душата си. Намекът ми е ясен - има голи гърбове и голи гърбове. И вярвам, че в много случаи по-сокро би приел някой такъв отклкото някой престъпник с панталон и вратовръзка.

Сгласна съм с Венци за "А когато човек достигне святост започва истински да се кае, защото може да види целия ужас на сьрцето си." ...и не само на собственото си сърце, а ужаса не целият този свят наоколо.
Само, че само със страх не става, ако всички започнат да треперят от страх накрая ще се страхуват от Бога така, че вместо да го обичат ще го намразят.

Можеш ли да обичаш треперейки от страх?
Не е ли Псанаието книга за духа, за човешките взаимоотношения, респективно човек-Бог?

Добре, нека си помислим, ако обичаш някого искаш ли да го нараниш? Не разбира се въпреки, че колкото и да се стараеш все някога най-неволно се случва. И той или ти прощава, или се разгневява=наказние,но после пак прощава и т.н.

Ако го обичаш неминуемо любовта ти спомага тези моменти да са по-малко, по-леки, по-поносими и тка вие оствате заедно завинаги понякога дори разделени, но обичайки се (говоря за взаимототношения от всякакъв вид - съпруг, приятели, родители, познати) и носейки се в сърцата си с добро!

Ако не обичаш някого и прявиш всичко възможно да го нараниш - последствията са точно обратните.

Сега обаче да си помисля можеш ли да обичаш някого от когото непрекъснато се страхуваш? С положителност не! Неможеш да обичаш така защото знаеш, че не си обичан. Или иска да го обичаш на сила.

Връзката човек-Бог за мен е абсолютно взаимна. Ти даваш, Той ти дава и се обичате взаимно. Ако го гневиш, той ще се гневи. Ако Той се "разгневи", си помисли добре защо е станало така - понеже нямате телефон за да си изясните отношенията. За всеки случай трябва да си наясно, че Бог не се гневи "защото" му е хрумнало. Имаш Писнието - напрви си справка - всичко е казано иска се само размисъл.

Да имаш страх от Бога за мен е първо да имаш Уважение към Него. Ако Го уважаваш - както трябва да уважаваме и ближния си, то ти вече си преминал първото стъпало към вашето приятелство, а ако Го възлюбиш и покажеш любовта си - не на думи, а на дела, то Той ще те възнагради стократно, понеже неговата любов е неизмерима в сравнение с твоята.

Така е и между хората - ако твърдиш, че обичаш някого, или просто, че го уважаваш - то действията ти трябва да отговарят на това твърдение - действайки обратното имаш пълното основание да се страхуваш, че и ще ти се разсърди, и ще те накаже или ще ти обърне гръб. Търси го после.....
Не можеш да не се "страхуваш" че с неправилните си постъпки ще загубиш някого или ще си навлечеш неговата омраза дори.

Общо взето не следва да е толкова трудно да се върви по Божия път. Принципите са леки, душе-съвесто спасителни и благодатни за взаимоотношенията. Всъщност се оказва много трудно поради човешката природа, която освен със страх и наказние май не се контролира по друг начин...И понеже са малко тези, които го съзнават - резултатът е на лице. Да се опитаме да обичаме повече поне Него, въпреки че ще ни съди по това как сме се обичали по между си. А да се страхуваме - преди да се страхуваме да си помислим - наистина от кое точно ни е страх от нас самите или от Бог. И ако вярваме в него - да покажем, че и той може да има вяра в нас - а това май не лека задачка, да спечелиш нечия любов и доверие - точно както в обикновения живот...

Някои вярвт предимно страхувайки се, а това е абсурдно и не им заблазявам за вярата. Или обичаш силно и не искаш да загубиш обичания или като ученик гледаш да си изкараш дипломата=спасенито и после "всичко ти е наред". Никое отношение крепящо се единствено на страх е имало бъдеще. Ако днес Християнската вяра още съществува е благодарение на любовта на вярващите и светите хора.

Тези, които бълват отровните заплахи за страха - създадоха само псевдовярващи и атеисити.
Христос създаде цяло учение с търпение, прошка и любов.
Кой е прав?



По лесно ми е да си разсъждавам във 2-ро лице ед.ч. - тоест говоря по темата, а не към някого директно

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите