Поне 3-5 от изказаните от теб мнения/твърдения са дискутираеми. Но явно има нещо, в което си прав...


Националност и Църква

Източното Православие през цялата си история е било религия на народа. С използването на говоримия език в Литургията, със способността си да асимилира и развие различните култури, с водачите, които често поемат върху себе си отговорността за цели нации, Православието става неразделна част от националното съзнание на народите. Това важи за гърците, които олицетворяват Православието с елинизма, за руснаците, които имат своя ирационален месианизъм за "Святая Русь", за сърбите, които не правят разлика между православие и светосавие (духовното наследство на св. Сава).
Силата на тези различни форми на религиозен национализъм е огромна. Комунистите се оказаха безпомощни пред нея. Тази сила идва от факта, че християнството е дълбоко вкоренено в обществото, в семейните традиции, в мирогледа на цели нации: всичко това е необикновено постижение на автентичния християнски дух, който обхваща и променя целия човешки живот, а не както е в нашата секуларизирана цивилизация ­ само една изолирана част от живота ни. Тази пълнота на християнския живот е резултат от дейността на великите светии на миналото ­ св. отци на Църквата, св. Сергий в Русия, св. Сава в Сърбия.

Но през XIX век се получава нещо ново. Балансът между религия и култура се загубва. Вместо да освещават националния си живот чрез прилагане в него високите идеали за Едната Църква, както това са правили светите отци, св. Сергий, св. Сава, православните от този регион започват да използват Църквата като инструмент за увековечаване на техните национални, политически и културни интереси. Те започват да мислят за себе си като за принадлежащи към "гръцкото Православие", "руското Православие" или "сръбското Православие", като че ли това са различни религиозни "деноминации".

Св. ап. Павел се е сблъскал с подобна ситуация в Коринт, където християните от иудейски произход и християните от езически произход са били създали отделни общности. Той им пише: "Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл. А това казвам, защото един от вас дума: "аз съм Павлов", друг: "аз пък ­ Аполосов", трети: "аз съм Кифин", а друг: "аз пък ­ Христов". Нима Христос се е разделил? нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?" (1Кор. 1:10,12-13).
В Православната църква има едно св. Кръщение, една св. Литургия, едно Свещенство и една Вяра. И разбира се, има много хора, чиито различия ­ индивидуални, национални и културни ­ са напълно основателни, но само дотолкова, доколкото те не разделят единството на Църквата.

Църковните канони в действителност отхвърлят "националните" църкви: те само изискват всяка една област на същностното Единство на Църквата да бъде видимо осъществена, така че когато изповядваме: "Вярвам в една свята, съборна и апостолска църква" ­ това да не бъдат празни думи.
Прот. Иоан Майендорф, "The vision of unity"
ЦВ, брой 20, 1998