|
Помяни мя, Господи, во Царствии Твоем...
Голямата театрална зала беше препълнена. В първото действие* сцената изобразяваше
олтар. На декоративния „престол“ бяха поставени бутилки с вино, кани с ликьор, закуски.
Около „престола“, на високи табуретки като в бар седяха „свещеници“ в пълно облачение
и се чукаха с „църковни чаши“. Артист облечен в дяконски стихар свиреше на хармоника.
На пода „монахини“ играеха на карти. Залата гърмеше от смях. На някого от зрителите
дори му прилоша от кикот. Докато го извеждаха навън, той ръмжеше като звяр и хилейки
се, кимаше към сцената с изкривено, побледняло лице. Това още повече развесели
публиката.
В антракта някой каза:
— Почакайте, това е само аперитив. Най-главното още не е дошло. Във второ действие,
когато излезе Ростовцев, всички ще се побъркаме от смях!
И ето, във второ действие, посрещнат с гръм от неистови овации, на сцената се появи
знаменитият артист от Московския театър Александър Ростовцев. Той беше облечен в
дълъг бял хитон, майсторски гримиран като Христос. В ръцете си носеше Евангелие със
златен обков. Според сценария на пиесата артистът трябваше да прочете два стиха от
блаженствата. Бавно, като че ли свещенодействаше, той се приближи до аналоя, постави
там Евангелието и с плътен глас произнесе: „Вонмем!“
В залата стана тихо. Ростовцев започна да чете:
— Блажени нищии духом, яко тех ест Царство небесное. Блажени плачущии, яко тии
утешатся...
Тук се предвиждаше той да спре и да произнесе страшно кощунствен монолог, който
завършваше с думите: „Подайте ми фрака и цилиндъра!“
Но нищо такова не последва. Ростовцев неочаквано замълча. Мълчанието продължи
толкова, че зад кулисите започнаха да шъткат на артиста, да му махат с ръка, да му
подсказват думи, но той стоеше като вцепенен и нищо не чуваше.
Най-сетне трепна и със страх погледна към отвореното Евангелие. Ръцете му нервно
мачкаха хитона. По лицето му премина тръпка. Той наведе очи към книгата и отначало
шепнешком, а после все по-високо продължи да чете:
— Блажени алчущии и жаждущии правди, яко тии наситятся. Блажени милостивии, яко тии
помиловани будут.
Дали властта на неговия чуден глас, или обаянието на името му, дали скръбта по тези
охулени и преследвани думи от Проповедта на планината, или образът на живия Христос,
застанал пред очите на всички, направиха това — но в театъра настъпи такава тишина, че
можеше да се чуе бръмченето на комар. И в тази тишина, като пасхални свещи около
църква, се носеха думите на Христа: „Вие сте светлината на света... Обичайте враговете
си... молете се за ония, които ви обиждат...“
Ростовцев прочете главата докрай и никой в залата не помръдна. Само зад кулисите се
чуваше тропот на бързи стъпки и рязък, нервен шепот. Някой уверяваше, че артистът се
шегува — това е неговият любим номер, и ей сега всичко ще се превърне във весел,
танцуващ дим.
Но на сцената стана нещо още по-неочаквано, за което после говореше цялата съветска
страна.
Ростовцев бавно и отчетливо се прекръсти и произнесе:
— Помяни мя, Господи, егда приидеши во Царствии Твоем...
Той искаше да каже още нещо, но изведнъж пуснаха завесата. След няколко минути
обявиха на публиката: „Поради неочаквано заболяване на другаря Ростовцев днес
представлението се прекратява“...
© Православна беседа
|
Помяни мя, Господи, во Царствии Твоем...