|
Когато любовта ни посети.
Любовта ме посети. Нахлу внезапно в гордото ми сърце, което си мислеше, че знае що е любов, и го разби. Разпиля гордостта в него на хиляди малки парченца и никой, никога вече не ще ги сглоби. Първо ме разтрепери, после ме разлюля, накрая ме успокои и потопи в ГОЛЯМАТА ТИШИНА. Гледах людете в храма, а нищо не чувах и нищо във мен не остана. Само една изпепеляваща любов към всичко живо обви ме, като щит светъл пред мене застана. От сърцето към възела слънчев потече извор от топли, вълшебни и благодатни вълни, които храма заливаха, догоре с любов го изпълваха и го обливаха. от мене струеше любов към света с огромен дебит, а аз не разбирах какво ми се случи, какво е това. Затворих очи, заключих уста, тъй хубаво беше, стоях като статуя неподвижна и тъй много ми се мълчеше. Някой към мен приближи, погледна ме стреснато, спря, изглежда разбра и промълви:"Не говори. Стой си така!" Опразни се храма, а аз си стоях все така - час или два. Не беше илюзия, не беше измама, чувствах се жива частица, едно цяло с храма.
А любовта се усилваше, не можех в себе си да я победя. Такава Любов е предназначена за всички в света. Тогава разбрах воплите на оня свят човек, който понякога викал:"Господи, моля Те, спри, вълните на своята благодат намали". Но аз не можех, нали не съм светец, напълно изгубих дар слово, когато Любовта ме посети. Излязох на вън, а исках там да остана, сред храма - за света глуха и няма. Вървях през града като в някаква странна мъгла, гледах забързани хора, един не видях без тревога и умора. Чувствах чуждата болка и мъка у всеки и заедно с него, и мен ме болеше. Мъчно ми беше за всеки. Виждах у всеки как плаче детето, как страда и как наранено му е сърцето. Престъпник идеше срещу мен - почувствах, кроеше душата му млада план за измама, а тлееше във сърцето му рана. Нещо насила го тласкаше брата да мами - какво, нямах време да схвана. Погледнах го с толкова обич и мъка, а той тъй се стресна, учуден, уплашен, засрамен на погледа ми отвърна. Не моята, Любов на Иисус го обгърна.
Вървях през града и гледах странни неща. Любовта дето с мене вървеше, душите хорски галеше, чистеше, раните им лекуваше, а те не разбираха, само с чувствата подозираха - до нещо ново за тях, тъй чисто и светло, душите им се допираха. Отмина деня, отминаха още два. Любовта си замина от мене, отлетя. Беше ми погостувала малко, искаше само да разбера, колко погрешна е била моята стара представа за нея и за света. Даде ми също да разбера - не с празни думи, а с истински чувства, с дела, когато изчистим за Нея души, умове, сърца и тела, ще се завърне отново Тя, онази, най-истинската и ще остане да крачи с нас във света. Ще ни прегръща, ще ни целува, раните ще лекува. Тъга ме изпълни сега. Любовта ме напусна, ще мога ли някога пак да я приютя? Обратно към мен, как да я привлека? Колко далеч съм, дори и сега, от Нейната чиста душа! Гордост в мен няма, но толкова друго остана - мъничко глупост, мъничко завист, приказки празни и празни дела, "благородни" лъжи, неволна обида, готовност неволна на другите съдник да бъда… Откакто отиде си Любовта, мисля ли, мисля, все за това… Не мога без Нея, няма без Нея смисъл света. Без Нея все в кръг около себе си се въртя. Не мога ден подир ден все така! Не я ли намеря отново, все тъй ще съм роб на смъртта, все тъй ще нося в тялото празно - празна душа. Все ще се лутам, все ще греша, върху пясъци плаващи дом ще градя… Затуй все ще я търся, ако е нужно сама ще пребродя света, в гори тилилейски ще вляза дори през нощта...
И може би някога, когато не просто простя на врага, а заболи ме с неговата тъга, когато поискам със жал да погаля преклонената му глава, когато протегна със обич на просяк ръка, когато започна да чувствам отговорност пред бедността, когато изпитам неловкост, задето стоя на най-здравата канара, докато моите братя се лутат в мъгла, когато привикна по-малко да бъбря, а повече да мълча, когато изобщо забравя да съдя света, пръст да размахвам, да тропам с крака, може би ще застана най-после пред тази Врата, зад която стои и ме чака с копнеж Любовта. Как ще отворя Вратата все още не зная, но мина ли Пътя към Нея до края, сигурно ще узная, защото ще нося в душата си КЛЮЧ, изработен от чистотата душевна и добротата. Иначе, няма да стигна дори до ВРАТАТА...
22.01.95 година. Неделя
Неизвестен автор
http://svetlina.org/razmisli/r-2.html
|
Когато любовта ни посети
