Троичната терминология

Една от главните задачи пред богословието в ІV век било изработването на точни понятия, с които да се изрази учението на Църквата за Триединството на Бога. В библейския текст, както се оказало, не съществували думи, които да дадат един достатъчно точен и нетърпящ различни интерпретации израз на Троичната тайна. Най-напред особено остро почувствали това православните отци в споровете с арианите на Първия Вселенски събор в 325 година. Всички библейски изрази, говорещи за Божеството на Сина, арианите тълкували по свой маниер, имайки за цел да докажат, че Синът не е Бог, а творение. Например, православните искали в определението на Събора за Сина да бъде внесен библейският израз “от Отца”, но арианите възразили, че всичко е от Бога, защото един е Бог, от Когото е всичко (1 Кор. 8:6; вж също: 2 Кор. 5:18). При привеждането на думите от Посланието до колосяни, че Синът е образ на невидимия Бог (Кол. 1:15), арианите отвръщали, че и човекът е образ на Бога (1 Кор. 11:7) и т.н. Необходимо било вярата в Света Троица да бъде изразена в такива думи и изрази, които да не биха могли да бъдат изтълкувани от еретиците в духа на тяхното учение[154]. За тази цел отците на Събора се възползвали не от библейските, а от философските понятия.

За да обозначат природата на Божеството, обща за Трите Лица, светите отци избрали думата “същност” (гр. – “усия”). Трите Лица на Светата Троица имат една Божествена същност (по-точно – обладават едната Божествена същност).

За да изключат възможността от неверни предположения, като тези, че същността принадлежи по преимущество на някое от Лицата (напр. на Отца) или че същността по някакъв начин е равно или неравно поделена между Лицата, се наложило да въведат още едно понятие – “единосъщен” (гр. – omoousioV). То позволявало да се изрази тайната на Триединството на Божеството с необходимата отчетливост и яснота. “Единосъщен” означава тъждествен (самият този по същност, съ-същностен). Внесен в Символа на вярата, терминът “единосъщен” определя Сина като Бог, обладаващ същата тази същност, която и Отец обладава. Заедно с това, този термин притежава още и достойнството, че косвено указва на различието на Лицата, защото единосъщен можеш да бъдеш само по отношение на някого друг, а не на самия себе си. И все пак този термин подчертава по-силно единството, отколкото различието на Лицата.

За да акцентират с по-голяма определеност върху действителното различие на Божествените Лица, гръцките отци въвели в богословието понятието “ипостас” (гр. - upostasiV). То позволявало да се обозначи неповторимостта, личностният характер на всяко от Лицата на Света Троица. Гръцката философия не познавала тайната на личността и не притежавала в речника си термин за обозначаване на личността. Думата “ипостасис” в гръцката литература била синоним на думата ousia - същност или съществуване. Светите отци изменили значението на първата от тях. “Ипостас” в богословието означава личност. По този начин, гръцките отци не просто заимствали философските термини и ги пренасяли в богословието. Те създали нов богословски език, “претопили езика на философите”, преобразували го така, че да може да изразява християнската истина – реалността на личността: в Бога и в човека, защото човекът е създаден по Божи образ.[155]

Личността е тази, която обладава природата и същевременно, в определен смисъл, тя е свободна по отношение на природата си. Водейки се от по-висши цели, личността може доброволно да се подложи на страдания и да жертва природата си. Така, човек е призван да достигне богоподобие, т.е. той трябва с Божията помощ да надхвърли и преодолее, да преобразува своята паднала природа.

Заслугата за установяването на твърда (в см. уточнена) богословска терминология в учението за Светата Троица принадлежи на свети Василий Велики. Преди него богословите от различните школи употребявали различни термини, което създавало объркване и недоразумения между православно мислещите епископи. Съгласно терминологията на свети Василий Велики, “усия” обозначава същността или това общо, което обединява предметите (индивидите) от един род, а “ипостас” е частното: личност[156], конкретен предмет или индивид. Например, у Петър, Павел и Тимотей е една и съща човешката същност, но всеки от тях в един определен смисъл е неповторим, всеки от тях е уникална личност – ипостас. С имената Петър, Павел и Тимотей ние обозначаваме личностите на тези хора, а с думата “човек” – тяхната същност[157].

Ако от представата за човека се опитаме напълно точно да пренесем в учението за Светата Троица понятията за “усия” (като общо) и “ипостас” (като частно), това би довело до изповядването на трибожие, тъй като човешките личности, притежавайки една същност, все пак живеят самостоятелно, отделно една от друга. Тяхното единство е само мислимо. А в Светата Троица, напротив, Трите Ипостаси са съединени в реалното единство на неделимата същност. Никоя от Тях не съществува вън от другите Две. Единосъщието на Трите Божествени Лица няма аналогии в сътворения свят, затова понятията за “същността” и “ипостасите”, като “общото” и “частното”, са пренесени от свети Василий в троическото богословие не с напълно същия смисъл, а с уговорката, че същността на Трите Ипостаси е абсолютно една.[158]

На Източните отци били необходими немалко време и труд, за да докажат на Запада правомерността на формулата: “едно същество и Три Ипостаси”. Свети Григорий Богослов пише, че “западните, поради бедността на своя език и поради недостига от наименования, не могат да различават гръцките термини “същност” и “ипостас”, обозначавайки на латински по еднакъв начин и едното и другото като substantia (субстанция).[159] В признаването на Три Ипостаси Западът “привиждал” някакъв тритеизъм, това му изглеждало като изповядване на три същности, или три бога. Пред учението за Трите Ипостаси западните богослови предпочитали да учат за Три Лица (persona), което пък, на свой ред, карало източните отци да застанат нащрек. Работата била в това, че думата “лице” (гр. - prosopon) в древногръцкия език означавало не личност, а по-скоро персонаж или маска, т.е. нещо външно, случайно. Пръв тази терминологична бариера разрушил свети Григорий Богослов, който в съчиненията си отъждествил думите “ипостас” и “лице”, разбирайки под тях “личност”[160]. Едва след Втория Вселенски събор между Изтока и Запада било постигнато съгласуване в богословския език: “ипостас” и “лице” били признати за синоними.[161]

Следва да припомним, че в някои догматически съчинения се прокарва известно различие между термините “същност” и “природа”. Под “същността” винаги се разбира непостижимата и несъобщима дълбина (съкровеност) на Божеството, докато “природа” е по-широко понятие, включващо в себе си същността, волята и енергията на Бога. В рамките на тази терминология, ние можем да кажем, че сме способни да познаваме отчасти природата на Бога, но същевременно – Неговата същност си остава абсолютно непостижима за нас.

[154] Проф. В. В. Болотов. Лекции по истории древней Церкви. Т.4.

[155] В. Лоски. Догматическо богословие.

[156] “Ипостас” означава личност, ако става дума за Бога или за разумните твари (ангели и хора).

[157] Св. Василий Велики. Писмо 38, до брат (му?) Григорий.

[158] Проф. А. Спаский. Учение каппадокийцев о единстве Лиц Святой Троицы. // Вера и разум. 1911. №13.

[159] По: прот. Г. Флоровски. Източните отци от ІV век.

[160] Св. Григорий Богослов. Слово 39.

[161] В по-нататъшното изложение понятията “ипостас”, “личност” и “лице” са тъждествени и взаимозаменяеми.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите