Политеизмът и двата монотеизма / Религия и мистика / Православие

Политеизмът и двата монотеизма

В зората на човешката история вярата в Единия Бог била достояние на всички хора. Откровението за единобожието нашите прародители възприели още в рая и предали това на своите потомци. Това предание дълго време се запазило сред нашите предци, докато потопяването в плътския живот и омрачението на разума, волята и чувствата на човеците, затънали в страстите на нечестието, не довели до това, че голяма част от човечеството загубила истинското понятие за Бога. Апостолът обяснява така появата на езичеството (или политеизма): хората, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четириноги и на влечуги...Те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца, Който е благословен вовеки. Амин. (Рим. 1:21 – 23, 25).

Във времето, когато живял патриарх Авраам, вярата в Единия Бог вече била достояние на немного праведници, към които принадлежал, например, Мелхиседек, царят на Салим. Сред потомците на Авраам монотеистичната вяра била отново утвърдена от Бога и оградена от строгите предписания на Закона. Така, пророк Моисей наставлявал евреите по следния начин: Слушай Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един (Втор. 6:4). Сам Бог възвестява чрез пророк Исаия: Аз съм първият, и Аз съм последният; и освен Мене няма бог (Ис. 44:6), Аз съм Господ, и няма друг (Ис. 45:6 и др.).

Истината за единството (единствеността) на Бога намира потвърждение в новозаветната проповед на Спасителя: Господ, Бог наш, е един Господ (Марк. 12:29). В Своята първосвещеническа молитва Христос се моли на Единия Истинен Бог (Иоан. 17:3). Също и апостолът учи: друг бог няма, освен Единаго Бога (1 Кор. 8:4).

В новозаветните времена проповядването на монотеизма срещало многобройни противници, преди всичко – в лицето на езичниците, останали в тъмата на идолопоклонството и политеизма, а след това – в лицето на полухристиянските (? по-точно: с християнски елементи в учението си) секти на гностиците и манихеите. Ако гностиците допускали, освен върховния Бог, множество по-низши божества – еони, в основата на учението на манихеите стоял дуализмът. Те учели за вечната борба между две начала: доброто и злото. Светите отци разкривали наяве логическата противоречивост на политеизма и дуализма. Те посочвали, че всесъвършеният Абсолют, както именно трябва и да се мисли Бог, може да бъде само един. Двама или повече независими Абсолюта непременно биха се ограничавали един друг и затова не биха имали необходимите за Истинския Бог свобода и съвършенство, то ест всъщност не биха били богове. “Многоначалието е безначалие” и “многобожието е безбожие” – казва свети Атанасий Велики[124]. Съществуването на злото в света се обяснява не с дуализма, а с това, че сътворените същества (Ангелите и човекът) злоупотребяват със собствената си свобода.

Свети Иоан Дамаскин обобщава накратко всичко, което древните отци са казали в защита на истината за единствеността на Бога (монотеизма). Той пише: “Бог е съвършен и без недостатъци, както в благостта, тъй и в премъдростта и силата, (Той е) безначален, безкраен, вечен, неограничен, и с една дума – съвършен във всичко. И така, ако допуснем, че има много богове, ще е необходимо да открием и някаква разлика помежду им. Защото ако между тях няма никаква разлика, то това вече означава един Бог, а не много богове. А ако между тях има разлика, тогава къде е съвършенството? Щом не е съвършен в благостта, или в силата, или в мъдростта, или пък според времето или мястото, значи не е и Бог. Тъждеството пък във всяко едно отношение указва по-скоро на Единия Бог (това, че Бог е един), а не на много богове.

Освен това, ако боговете са много, как ще се запази тяхната неописуемост (безграничност)? Защото, където е единият, там не би бил другият.

А как би бил управляван светът от много богове, без да се разруши и загине, щом между управляващите възникне съперничество? Понеже различието внася противоборство. А ако някой каже, че всеки от тях управлява своята си част, то тогава кой е въвел този ред и е разделил властта помежду им? Кой друг, ако не – Бог? И така, един е Бог, съвършеният, неописуемият, Творецът на всичко, Вседържителят и Управляващият, Който е над и преди всяко съвършенство.”[125]

Езичеството не познавало единия личностен Бог. Според мисълта на мнозина от древногръцките философи, над безчислените богове на Елада господства “Необходимостта”, или – висшият свят на красотата и безличностното битие. В неоплатонизма[126], както и в съвременния индуизъм, се прокарва мистическото учение за съединяване с Божеството по пътя на разтварянето в океана на безличностния Божествен Абсолют.

Напротив, Богът на Библията – това винаги е Живият личностен Бог. Разбира се, Бог е именно Абсолютът, Който обладава всички съвършенства, но Той е Абсолют личностен, към Когото се обръщаме с “Ти” в молитвата си.[127] И дори на върха на молитвените съзерцания личността на християнския подвижник не изчезва в дълбините на Божеството. Във всички етапи на духовното възхождане животът на християнина си остава съзнателен живот. Екстатичните състояния, с характерното за тях отнемане на свободата и съзнанието за самия себе си, според мисълта на свети Симеон Нови Богослов, са свойствени само на новоначалните, чиято природа още не е придобила постоянен опит във “виждането” (непосредственото съзерцаване) на Божествената Реалност.[128]

Личното общение с Бога е известно не само на християнството, но и на дохристиянския иудаизъм, но в Стария Завет Бог все още не разкрива с такава яснота Своята Триединна природа, както в новозаветните времена. Все още не съществува истинската (интимна) взаимност в отношенията между Бог и човек. Страшният във величието Си Бог на Израиля заповядва и дава наставления, а от човека се изисква единствено пълно послушание към Неговата воля[129]. Сравнявайки Стария и Новия Завет, апостол Павел казва, че първият е раждал в робство, а вторият ни дарува осиновлението (Гал. 4:24 – 31). Макар на ветхозаветния Израил и да не е е била чужда представата за Бога като Отец, т.е. като Господар, защитник и покровител на Своя народ[130], но в новозаветната епоха идеята за Богоотцовството (?Бого-отчеството) коренно се преосмисля и безкрайно се задълбочава. В Христа човечеството завинаги се съедини с Бога. Нашето естество действително бе осиновено от Бога. Като се обръщаме към Него с дръзновените слова “Отче наш”, със самото това свидетелстваме, че в Църквата ние сме станали чеда Божии, по силата на сътелесността ни с Христа и на даруваната ни “во Христе” Божествена благодат. Подобна на тази, толкова дълбока близост в отношенията между Бог и човек, Старият Завет, безспорно, не познава.

Абсолютният монотеизъм отделял иудеите, обособявайки ги сред езическите народи. Но Израил не знаел така природата на Бога, както я познава християнството, и затова имал ограничена представа за Божественото единство, просто като за единичност на Божеството (монада). В християнството истината за единобожието получава по-нататъшното си осветление. В Евангелското благовестие се открива тайната на Божественото Триединство: Бог е един не само, защото няма друг Бог, не само по силата на единството, простотата и неизменността на природата Му, но също така и защото в Светата Троица се съзерцава едното “Начало” – Личността на Отца, от Когото вечно произхождат Синът и Светият Дух. Последното е необходимо да се помни, когато говорим за единството на Божеството. “Когато назовавам Бога, аз назовавам Отца, Сина и Светия Дух. Не защото твърдя, че Божеството е разсечено – това би означавало да се върна към бъркотията на лъжливите богове (политеизма); и не защото мисля Божеството като слято в едно (без различаване на Лицата) – това би означавало да Го обедня. И така, аз не искам да падам нито в иудейство, заради божественото единовластие, нито в елинство – като да съм въвел уж множество богове” – пише свети Григорий Богослов[131]. По този начин, християнското разбиране за Бога като Триединен превъзхожда и надхвърля ограничеността на иудейския монотеизъм, като отхвърля в същото време и заблудата на езическия политеизъм.

[124] Св. Атанасий Велики. Слово против езичниците.

[125] Св. Иоан Дамаскин. Цит. съч. Кн. 1. Гл. 5.

[126] Езическо философско-мистическо учение, оформило се към средата на ІІІ в. сл. Хр.

[127] В. Лоски. Догматическо богословие.

[128] В. Лоски. Мистическото богословие...

[129] В. Лоски. Догматическо богословие.

[130] Словарь библейского богословия.

[131] Св. Григорий Богослов. Слово 45, на Светата Пасха.