|
"""С две думи(като махнем цялата фразеология) - отказвате се да си обясните всичко и го приемате на вяра, тъй като го пише в писанието. Разбрах, благодаря."""
Да не би Писанието да е лесно за разбиране - за теб
Професор Калин Янакиев в едно предаване по телевизията по повод Триадологията каза, че е висш пилотаж в богословието.
"в Твоята светлина ще в и д и м светлина" (Пс. 35:10, който е част от Велокото славословие)
Има една изключително интересна встъпителна студия на проф. Калин Янакиев към книгата ""Патриарх Евтимий - съчинения", София, 1990, издателство "Наука и изкуство" - посветена на "Светлината на исихазма". Там той се позовава изцяло на творенията на велики богослови, като св. Григорий Палама, св. Иоан Дамаскин, св. Григорий Нисийски. Ето част от студията:
Троично-Едната Същност на Бога може да се представи посредством символ – особено богат и традиционен за православното мистическо богословие: символа на светлината.
...Светлината е явление, което може да се види непосредствено-символично парадоксалната диалектика на „едно” и „три” и следователно и с това е универсален символ на Божествената Тайна.
…Чрез символа на светещата свещ (на светлината), ние можем да се приближим до разбирането на абсолютната личностност на Божествената Същност. На истина, не е ли пламъкът на свеща сам източник на светлината, в която сам той свети ? Светлината не е дадена в мрака, тя сама себе си пали, нейното светене е нейн собствен акт. Запалвайки се, тя разпръсква мрака, и в разпръснатия от самата нея мрак тя се осъществява като светлина – засветва. Получава се нещо като кръг. Свеща избликва светлина и тази светлина открива светенето на своя източник. Светлината сама селе си засветва. Но светлината, която „хвърля" светлина върху светлината на пламъка, от която изхожда, безпорно е същата светлина – светлината на пламъка, която тя сега осветява. Има кръг, но има и съвършена тъждественост, пребиваване в себе си и изцяло в себе си. С други думи казано, светлината сама чрез селе си пребивава в себе си, сама чрез себе си е себе си. Ивенно такова самобитие е и духът, който освен това е и метафизическа яснота. Той е напълно самобитен, ако е безкраен, абсолютен Дух. А Бог е такъв Дух.
Това вечно-самоизвършило се самополагане на Божествената природа Иоан Дамаскин нарича „кръговрат” на Божествения живот.
Но тази лична, сама чрез себе си биваща същност, в нашия символ се представя като три личности.
Първата „личност” това е пламтящият пламък като начало на светлината, и нейното сияние, които откриват този пламък като свой зрим източник. Втората „личност” това е самата светлина, раждана от пламъчната сила, която сияе и в това сияние се открива, и се открива като („едино_родна” – вмъкването е мое, Ежко_) светлина на пламъка. Третата „личност” това е сиянието, което откривайки светлината на пламъка сам`о „показва” своя източник и реализира своето битие на сияние. Но от друга страна, тези три „ипостаси” на свеща безпорно са едно и също нещо, една самооткровяваща се същност. Пламъкът-начало е напълно тъждествен по природа с лъча-рождение (пламъкът е лъчист и лъченето е огнено), тъждествен е и със сиянието-разпространение (лъчистият пламък сияе, а сиянието е на лъча, който е огнен). Иоан Дамаскин изразява това чрез сходен символ: „Така от Слънцето е `и лъчът `и сиянието, а чрез лъча се предава сиянието…”. Но нали чрез сиянието на лъчите на слънцето е това, което е – светлина.
Светилникът e именно изтръгване от себе си (от своя пламък като източна сила) на разпростиращо се около себе си сияние. Но разпространеното сияние образува светъл в себе си кръг, който съдържа не нещо друго, а именно светещия светилник. Изниквайки от пламъчната сила, сиянието „изпъква” в себе си светлината – светлината, която го ражда. …Светилникът изобщо не може да съществува по друг, освен по този "перихоретичен" начин - перихоресисът* е модалността на неговото битие, начинът на съществуване на тази същност. Светилникът изобщо не свети, ако не изтръгва от себе си, той е този акт. От друга страна, светилникът изобщо не свети, ако изтръгващото се не се разпространява, ако не сияе. И от трета страна, светилникът изобщо не свети, ако в сиянието не свети светлина. И тъй, източната сила на пламъка едновременно и без никакъв промеждутъчен интервал разпространява (изхожда) сияние и ражда светлина. А светлината пък без никакъв промеждутъчен интервал обяснява източната сила на пламъка, правия такава, каквато е – пламенееща, светла. И би било съвършено неуместно да питаме дали първо е източната сила, а после сиянието и светлината; дали източната сила първо разпространява сияние, а после ражда светлина- Нима някога силата на горящия пламък е без сияние и светлина ?и нима сиянието не сияе тъкмо, защото е изпълнено със светлина, родена от пламъка заедно с него ? Тези три „ипостаси” на светещия светилник не са просто едвновременни актове, те всъщност (в същността си) са едно: избликващ се в сиянието си светещ пламък. Те са триединен светлинен перихоресис (*тоест взаимно обитание на едно Лице в другите, така че в Бог няма външни, но само отношения на взаимно пребиваване на Единия в Другия. - ср. Йоан 17:21-22 - бел. моя, Ежко_)
*тоест взаимно обитание на едно Лице в другите, така че в Бог няма външни, но само отношения на взаимно пребиваване на Единия в Другия. (ср. Йоан 17:21-22).
Редактирано от Eжko_ на 08.01.11 16:21.
|
"в Твоята светлина ще в и д и м светлина" [re: BlackWolf]
(бодли_дрешко)
