Тъй като съм чела няколко книги на тази тема преди време, срещнах случаи и със среща на демони, но за съжаление не се сещам точно къде. Единствено мога да посоча имената на книгите, ако някой има желание да чете на тази тема.

...................................................................

Мен лично ме впечатли посоченият по долу случай от книгата на д-р Морис Ролингс "Отвъд вратата на смъртта".
Той обяснява защо няма много спомени за преживявания с негативан характер.

...................................................................

ДО АДА И ОБРАТНО
Все повече от моите пациенти, които се възстановяват от сериозни заболявания, споделят с мен, че има живот след смъртта. Че има небе и ад. Винаги съм смятал смъртта за безболезнено угасване. Бих се обзаложил с живота си за това. А сега трябваше да преценя своята участ, за да разбера, че тя не би била добра. Установих, че наистина не би било безопасно да умра!
Повратният момент в собственото ми мислене дойде поради онова събитие, за което споменах преди. Бях помолил един пациент да извърши т.нар. "тест на натоварване", за да окачествя оплакванията му от болки в гръдната област. При този тест ние упражняваме пациента и едновременно отчитаме сърдечния пулс. Един механизъм, задвижван чрез ходене, определя скоростта на упражнението на пациента, който бавно преминава в тръс, а след това в бяг. Ако отчитането на сърцето (ЕКГ) "полудее" по време на упражнението, обикновено сме сигурни, че болките в гръдната област на пациента се дължат на сърцето, което обяснява произхода на неговата "ангина пекторис" или болка в гръдния кош.
Пациентът, за когото става дума, бе 48-годишен бял мъж, по професия селски пощальон. Той бе с нормално телосложение, тъмнокос и въобще бе една много приятна личност. За нещастие той представляваше един от онези редки случаи, при които не само "полудяваше", но сърцето въобще спираше. Сърцето му спря и той падна мъртъв в моя кабинет. Вместо да получи спазъм сърцето просто бе спряло. Той се строполи безжизнен на пода.
Поставяйки ухо на гърдите му, не чух никакъв сърдечен удар. Прокарвайки ръка по адамовата му ябълка, не можах да напипам никакъв пулс. Той въздъхна един-два пъти и въобще спря да диша. Забелязах на различни места по тялото мускулни спазми, а после се появиха конвулсии- Постепенно започна да посинява.
Макар в същата клиника да работят като сътрудници още шестима лекари, те бяха заминали за други болници, където трябва да повикам сестри. Но те знаеха как да постъпят и тяхната намеса беше похвална.
Докато правех външен масаж на сърцето, упражнявайки натиск върху гръдния му кош, една сестра започна изкуствено дишане "уста в уста". Друга сестра намери кислородна маска, което улесни раздвижването на дробовете му. Трета сестра докара количката за спешни случаи, на която имаше съоръжение за възбуждане на пулса. За нещастие сърцето не искаше да поддържа своя пулс. Беше се получило пълно блокиране на сърцето. Възбудителят бе нужен, за да преодолее блокирането и да увеличи сърдечния пулс от 35 удара в минута на 80 или 100 удара в минута.
Трябваше да поставя един кабел на възбудителя в голямата вена под ключицата, която отвежда право към сърцето. Едининият край на този електрически кабел бе манипулиран през венозната система и оставен да трепти вътре в сърцето. Другият край бе прикрепен към акумулаторче, което регулира сърдечния пулс и превъзмогна блокирането на сърцето.
Пациентът започна "да идва на себе си". Но щом посягах към инструментите или прекъсвах по някакъв начин компресията върху гръдния му кош, пациентът пак губеше съзнание, обръщаше очи, извиваше гръб в болка конвулсия и умираше пак.
Всеки път, когато възвръщаше сърдечния си пулс и дишане, пациентът изпищяваше: "Аз съм в ада!" Той изразяваше ужас и ме молеше да му помогна. Самият аз бях изплашен до смърт. Всъщност този епизод буквално породи у мен страх за ада! Той ме ужаси дотолкова, че реших да напиша тази книга.
Тогава пациентът ми отправи една странна молба: "Не спирайте!" Трябва да кажа, че първото нещо, което ми казват повечето пациенти, които ресусци гирам, е: "Махнете ръцете си от гърдите ми! Причинявате ми болка!" Аз съм едър мъж и моят метод на външно масажиране на сърцето поняко чупи ребра. А този пациент ми казваше: "Не спирайте!"
Тогава забелязах по неописуемо смущение на лицето му. Изгледът му бе по-ужасен от изгледа на човек, изправен пред смъртта! Този пациент имаше гротескна гримаса, изразяваща огромен ужас! Зениците му се бяха разширили и той, плувнал в пот, трепереше. Изглеждаше така, сякаш косата му се беше "изправила".
Случи се още нещо странно. Той каза: "Не разбирате ли? Аз съм в ада! Всеки път, когато спирате, аз се връщам в ада! Не ме пускайте да изпадна пак в ада!"
Тъй като бях свикнал с пациенти, намиращи се в такъв емоционален стрес, не обърнах внимание на оплакването му и му казах да запази своя "ад" за себе си. Спомням си, че промълвих: "Имам си ангажименти. Не ме занимавай с твоя ад, докато не приключа с възбудителя!"
Но човекът бе сериозен и аз се убедих накрая, че той наистина се намираше в особена беда. Бе изпаднал в паника, която ми бе непозната до този момент. Поради това започнах да работя трескаво и бързо. Досега пациентът бе преживял три-четири епизода на пълно изпадане в
безсъзнание и клинична смърт, поради спиране на сърдечния пулс и дишането.
След няколко епизода на умиране, той ме попита накрая: "Как да изляза от ада?" Казах му, че според мен това ще стане на същия принцип, научен в неделното училище: "Исус Христос е Онзи, Когото можеш да помолиш да те избави!"
Тогава той ми каза: "Не знам как. Помолете се за мен!"
Да се моля за него! Ама че работа! Казах му че съм лекар, а не проповедник.
"Помолете се за мен!"- повтори той.
Разбрах, че нямам друг избор. Това бе молбата на умиращ. Затова го накарах да повтаря след мен думите, докато работех - там върху пода. Това бе много простичка молитва, защото нямах голяма представа от молитви. Тя гласеше нещо такова:
"Господи Исусе, моля Те да ме извадиш от ада.
Прости греховете ми.
Обръщам живота си към Теб.
Ако умра, искам Ако оживея, ще бъда с Теб довека."
Накрая състоянието на пациента се стабилизира и той бе пренесен в една болница. Аз си отидох вкъщи, обърсах праха от моята Библия и почнах да я чета. Трябваше да установя в нея как е представен адът. В своята медицинска практика винаги бях гледал на смъртта като на шаблонно явление, възприемайки я като едно угасване, при което няма нужда от разкаяние или спасение. Сега вече бях убеден, че в крайна сметка има нещо, което касае този живот след нашата смърт. Всичките ми възгледи трябваше да бъдат ревизирани. Имах нужда от нещо повече. Това приличаше на намиране на още една част от пъзела, който да подкрепи истината на Писанията. Откривах постепенно, че Библията не е просто историческа книга. Всяка дума се оказваше вярна, затова реших да я прочета по- подробно.
След няколко дни отидох при моя пациент с бележник и молив в ръка. за да го интервюирам. Седнал на леглото му, го помолих да си спомни какво бе видял всъщност в ада. Имало ли е пламъци? Държал ли е дяволът вила? Как е изглеждал адът?
Той каза: "Какъв ад? Не помня никакъв ад!"
Припомних му всичките подробности, които бе представил преди два дни, докато лежеше на пода до съоръжението за възбуждане на пулса, когато аз се стараех да го ресусцитирам. Той обаче не можа да си спомни нито едно от неприятните преживявания! Очевидно те са били толкова ужасни и болезнени, че неговото съзнание не би могло да се примири с тях и поради това те са били подтиснати дълбоко в подсъзнанието му.
Между другото, този човек бе повярвал. Сега този човек е силен християнин, макар че преди инцидента бе ходил много рядко на църква. Макар, че е свенлив и сдържан, за да говори пред хора, той остана убедителен личен свидетел за Исуса Христа пред някои. Той си спомни още обаче молитвата, която произнесохме заедно, а също така, че бе примрял 1-2 пъти след това. Но той все още не си спомни преживяванията, които бе имал в ада, въпреки че помнеше как е стоял в ъгъла на стаята и ни е наблюдавал как работим над тялото му, намиращо се на пода.
Той помни как е срещнал майка си и мащехата си по време на един от епизодите на умиране. Мястото на срещата било някаква долина, изпъстрена с красиви багри. Видял е също и други роднини, които били умрели по-рано. Това преживяване било много приятно и срещата се състояла в една тясна долина с пищна растителност и отблясъци на светлина, идващи от голям светлинен сноп лъчи. Той "видял" майка си за първи път. Тя била умряла на 21-годишна възраст, когато той бил на 15 месеца, скоро след което баща му се оженил повторно. Този човек не бе виждал никога по-рано снимка на истинската си майка, а сега можеше да я разпознае сред други снимки, след като няколко седмици по-късно сестрата на майка му, която бе чула за неговото преживяване, му бе показала няколко семейни снимки за идентифициране. Той бе посочил майка си безпогрешно. Същата кестенява коса, същите очи и уста - лицето било идентично с жената, която той бе видял при своето преживяване. Тя била все още на 21 години. Нямало съмнение, че е майка му. Той бил удивен, а също и баща му.
Подобни обстоятелства могат да обяснят парадокса на наличието само на "добри случаи", които се описват в този вид литература. Ако интервюирането на пациента се забави по някакъв начин, това може да даде достатъчно време, за да се съхранят в паметта добрите преживявания, а лошите да се отхвърлят или въобще заличат.