Откритата от Вас тема има своята вечна актуалност. Поставяте много важен въпрос.

Ако ми е позволено, ще споделя нещичко от скромната ми някогашна практика.

===============
При едно поклонническо пътуване в женски православен манастир в Централна Франция, още с пристигането ни игуменката ми каза, че имало някой, който ме чакал за изповед.

Останах смаян, но моментът не ми позволи да запитам игуменката как така ще ме чака някой, когато аз пристигам с тогавашната си енория и никога не познавам, а и в манастира живееха няколко румънски иеромонаси, специализиращи богословие в православния институт.

Моментално разбрах, че ще да е твърде особен случай, щом като никой не е искал да се занимава с него.

Имах всички основания да откажа, но без да мисля, сложих епитрахила и започнах положеното молитвено последование.

Бях изправен пред най-сложната ситуация в дотогавашната ми практика. До мен стоеше и ридаеше в крайно отчаяние и обърканост човек, който се намираше в невероятно сложно положение от християнска и канонична гледна точка.

Руснак, чието дете пострадало сериозно от Чернобил, приел предложение на някакви французи да му съдействат за лечението на тежко болното му дете.

В християнската си наивност пристига във Франция по покана на въпросното семейство и започва безкрайното чакане на обещаното съдействие. В крайна сметка, никаква конкретна помощ не била предложена, но госпожата се оказала и професионална сблазнителка.

В името на тежко болното дете бащата се поддал на изкушението, което не било веднъж, дваж, триж, а твърде дълго време.

Изведнъж християнската му съвест заговорва с мощна сила и никакъв изход на хоризонта. Без никакви средства, без да владее езика, без да разчита на християнската ни безкористност (защото от опит зная, че по-лоши хора от нас християните НЯМА), не може да се върне обратно и т.н. и т.н

Сигурен съм, че краткото представяне на този изключително тежък случай не може да даде ясна представа за действителната му тежест и убийствена напрегнатост.

В този момент, аз не видях друг изход, освен да му препоръчам ПРИЧАСТИЕ.

Нещастникът зарида хистерично и изпадна в ужасяваща паника. Като християнин, който редовно участва в евхаристийния живот на Църквата, той имаше грамотността и будността на съвестта си да разбере, че заслужаваше лишаване от причастие и ако се спазваше строгостта на канона, то за години наред.

Аз като човек, чувствайки отговорност за душата на човека, не намерих друго разрешение. Наред с моите съвети за разрешаване на проблемите, наложих му епитимия да се причасти на следващия ден и без да прекослови или разсъждава.