В древната църква е била широко разспространена практиката св. Дарове да бъдат носени от вярващите по домовете им (отшелниците съответно в килиите си в пустинята) и да се причастяват с тях самостоятелно в удобно за тях време. Това вероятно е една от причините за възникването на многобройните предпричастни молитви, които са четени преди християните сами да се причастят със св.Дарове по домовете си, съответно отшелниците в килиите. В самата св. Литургия съществуват както предпричастни, така и следпричастни молитви. Това разбира се, не означава да престанем да ги четем. Напротив, всичко е въпрос на вътрешна нагласа, на настроение.
Нека обаче никой не се заблуждава, че с четенето им, с поста, с въздържанието, с изповедта е станал достоен. Възгласът:
"Светинята е за светите" и последващото "Един е свят, един е Господ..." е достатъчно красноречиво свидетелство. Църквата е определила дните за пост в годината, определила е и тайнството покаяние (изповед), дала е предписания за духовна и телесна чистота, съблюдаването на които е достатъчно условие за непрекъснатото участие в Евхаристийното общение, без то да бъде допълнително обвързвано с други условия. Древната църква е познавала само едно участие в св.Литургия (Литургията на верните) и това е било причастното. Любопитно е, че Евхаристийното събрание в древността ни е познато като "Вечери на Любовта". На тях всеки е носел храна и питие според възможностите си и консумирал според потребностите си. И тези общи трапези се извършвали по определени правила ПРЕДИ началото на Евхаристията. Друг е въпроса, че и тогава, както винаги мнозина са се самозабравяли, за което и св. ап. Павел ги упреква (1Кор. 11:20-22).

Не всеки, който ми казва Господи, Господи, ще влезе в ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО.