|
Лично мен, числото монашествуващи или пък желаещи да приемат такова, не ме вълнува.
Единствено в България въпросът с монашеството е поставен в много неправилна форма.
Всички архиереи са загрижени щото епархийските им монастири на имат расофорни населници, но с изключение на Митрополит Натанаил, струва ми се, че никой друг архиерей не более за едно истинско монашество.
Знайно е, че зрелостта на една Поместна Църква се измерва донякъде по състоянието на монашеството й.
Знайно е също, че висшият църковен клир се избира от средата на монашествуващите. Ето защо ми се струва напълно справедливо, че този въпрос би трябвало да има особено място в синодалните заседания или с други думи казано, СИНОДЪТ да е особено загрижен за духовното ниво на своите монаси.
В клуба бе засяган и въпроса за старчеството, за духовния живот и т.н.
Струва ми се, че днес никой не более за едно действително монашество, такова, каквото то се среща в другите православни страни.
В по-големите женски манастири се забелязват все още някакви монашески остатъци, докато в големите мъжки манастири, трамплини за църковна кариера, то - монашеството е осакатено.
Не са редки случаите, когато някое Владишко протеже става монах, защото му е обещана кариера. Има и такива, които не са живяли нито ден в манастир, които не са били дори и на енорийска служба и по неведоми съображения стават изведнъж епископи с особена административна позиция.
Същественото тук не са расоносните епископи без никаква монашеска подготовка и изпитание, а самото монашество.
Вярно е, че е имало всякога желаещи да приемат чистосърдечно монашество. Някои бързо се отказват, а за някои пък избързано ги постригват, за да не би в един момент да се откажат. Мога да кажа, че донякъде такъв беше моят случай.
И аз като Лия търсех образовани старци, истински манастири, начетени богослови, истински духовен живот и едва ли е имало в България по-голям критикар от мен. Ако бях минал положеното 3 годишно послушничество, то както Апостол бе казал, "я камилата, я камиларя".
Затова и моят старец реши да ме пострижат в монашество колкото се може по-скоро. Дори нямаше решение на Светия Синод, както обикновено става. Набързо беше решено и датата се пазеше в тайна. Дори самият игумен не знаеше защо съм дошъл с големия куфар и по каква "случайност" бяха дошли и монахини от Петропавловския манастир на другия край на България.
"Неочаквано" и Владиката пристигна и след вечернята се каза: " ще има монашеско пострижение".
До тук няма нищо критично в разказа ми. Тогава времената бяха такива, че никой не знаеше дали местните власти няма да възбранят по някакъв начин монашеско пострижение. По тези съображения постригалият ме Митрополит реши да не огласява официално за монашеското пострижение и едва след пострига бе известен Св. Синод.
С проблемите се сблъсках по-късно. И в тези ми проблеми няма нищо критично, защото старецът ми веднага трябваше да отиде в чужбина на богословска специализация.
За съжаление обаче, от дълги години се постригват млади монаси и се оставят без старческо попечение, а сами на себе си.
По тази причина, много благочестиви момчета, станали монаси, загубиха благочестието си и монашеството като изкуство - не усвоиха.
Други пък, влязоха в манастирите с жива духовна ревност, но оставени сами със скърбите си и многото трудности, те отслабнаха в ревността си или се сломиха духом и духовното им стана безразлично, защото бяха духом премазани от несправедливостта и злото.
Старите монаси, които са имали духовната радост да имат своите старци и да бъдат отглеждани като духовни младенци за да станат носители на родната духовна приемственост - измряха.
Манастирите не съумяха да запазят първоначалните си монашески устави и духовност, а вече е невъзможна и приемствеността.
Ето защо, в свое време бях писал писмо до Светейшия Патриарх Максим, че ми се струва вопиющо необходимо да се вземат незабавни мерки за възраждането на родното монашество.
В дадената българска ситуация, според мен, всички бъдещи монаси трябва да минават през един манастир или поне през трите големи ставропигии, където да бъдат обучавани на монашество три години.
Това ми виждане е в противоречие с монашеските принципи всеки да избере мястото на своя подвиг, но друг изход не виждам. И без друго епархийските малки манастирчета са претоварени с енорийски треби и не остава никакво време за монашеско обучение и лично усъвършенствуване. Не е работа на монасите да венчават и кръщават, а и е в противоречие с монашеските правила.
Ето защо ми се струва редно, синодалните грижи да бъдат насочени за известно време към трите ставропигиални манастири, където да възкръсне някогашната монашеска традиция и оттам да се изпратят обучени вече и духовно съзряли монаси по епархиите за да възраждат и там духовния живот.
За съжаление, тези ми виждания си остават неосъществими лични фантасмагории.
Така или иначе, проблемът не е в числеността, а в качеството. Качеството пък се дължи на липсата на духовна приемственост и реалността младите кандидати да бъдат изоставени на себе си.
Монашеството не е да се стане в толкова часа, в толкова да се отиде на богослужение, после такова послушание, богослужение и в килията.
Монашеството е изкуство и с думи е трудно да се обясни. Затова всякога казвам, че монахиня Касиния ме роди за Бога, а Матушка Серафима ми даде началните познания за монашеството.
Основателно би запитал някой, а каква роля в духовното ми изграждане са изиграли мъжете монаси?
Да, имах много тясна връзка със Смолянския Епископ Тихон (бивш ректор на Софийската Семинария и жив светец), както и с Проватския Епископ Антоний, когото виждах ежедневно в "Св. Александър Невски", понеже беше храмов председател. Но това бяха вече архиереи. В двата мъжки манастира, където прекарах началните си години, не срещнах сред мастите старци някакво братолюбие. Общението беше обтегнато и нямаше никакъв душеспасителен ефект.
|
Re: Монашеството в България [re: Prokimen]
