След смъртта на един мастите русенски свещеници, любвеобилен пастир и начетен богослов (завършил богословие в Швейцария), ползуващ се с всеобща обич - свещеноиконом Борис Минев, се случи така, че трябваше да продължа пастирското му дело.

Всеки си дава сметка, че никак не е лесно за един селски свещеник, какъвто бях и при това с незавършено все още богословско образование, липса на всякакъв пастирски опит и с най-посредствена обща културица, да сменявам русенския великан в ПАСТИРСКОТО ДЕЛО.

Всезнайни са църковните интриги и критичност към новите, които никога не могат да бъдат това, което са били старите.

Отново Бог прояви особена милост към мен. Аз бях приет и всячески подкрепен от цялото семейство на отец Борис Минев. Нещо рядко в наши дни.

Богомолците в градската църква "Успение Богородично", която имаше второстепенно, след катедралата значение, се оказаха особен боголюбив народ. Въпреки че беше в беден работнически квартал, енориашите от градската църква имаха особено аристократичност на духа.

Имахме почти ежедневни литургии и всяка сутрин и вечер имаше поне 10 богомолци в най-лошия случай. С тях разделях ежедневните делнични служби, а в неделя и празник служех в селото.

Тук му е мястото да кажа, че 99% от духовното преуспяване на една енория, зависи от качеството на богослужението. Ако хористите пеят добре, грамотно, стилно, духовно, то успехът е гарантиран.

Ежедневно се събираха няколко богомолки да пеят под ръководството на клисарката, която имаше много мелодичен глас.
След сутрешното богослужение, често пъти отивахме да навестим някоя болна богомолка. Имах чувството, че бяхме всички от едно семейство.

В празнични дни, пееше великолепен хор но с малко разпусната дисциплина, която смущаваше няколкото студенти православни палестинци и гърци.

Случи ми се да преживея тогава стачка на хористите.

Бедата беше там, че неделен ден ме нямаше в градската църква, а бях председател на настоятелството. Хористите решиха да се покажат "герои" на нашето време.

Споделих аз със селянките, а те единогласно като военен поздрав казват, че следващата неделя затварят селската църква и идват в града да дадат своя си урок на градските "кокони".

Да, беше умилително. Огромният храм препълнен с хора, хористите се разхождат и без да очакват какъв номер ще им изкарат селянките ми пременили се, пременили за градския случай.

Едните, интелектуалките, наблюдаваха от балкона какво ще правя и как ще започна литургията.

Другите, текезесарките, тихичко се настаниха като богомолки, защото нямаха нужда от никакви партитури и ноти. Всичко беше в селските им благочестиви сърца запаметено от детска възраст.

- "Благослоавено царство" - произнасям с треперещ гласец и докато градската диригентка се натъкмяваше с камертона, изведнъж селското "АМИН" разбуди и умрелите.

Гражданките забързаха да се съвземат, но селянките неотстъпваха за нищо на света и се надуваха с все сила да пеят Литургията. Моментът беше много силен и ще си остане незабравим за мен.

Гражданките, солистки в операта, получиха урок. А и моите селянки можаха да се покажат на големия град, че селото в България е спасявало всякога града и без него сме загубени.

Ползувайки се от отеческата благоразположеност на Митрополит Софроний, реших да сторя нещо нечувано за България.

Знаейки, че болшинството ми градски богомолци са самотни стари хора, които няма с кого да посрещат Бъдни вечер, реших да поема риск и да устроя енорийска трапеза в самия храм.

Някои могат да се съблазнят. Моята съвест не ме изобличава и не съжалявам за нищо.

Човешката реч е безсилна да предаде силата на мистичната Рождественска радост. Хористите пяха, самотните старци, които от години наред не бяха преживявали мистичността и радостта на Бъдни вечер, лееха едри сълзи от духовна радост, която не се предава с реч, а се усеща само със сърцето.

Ето, двете ми енории поддържаха ръцете ми изправени за да мога с бодър дух да молителствувам пред Престола на Богомладенеца Христа.

И в завършек, отново да се запитаме: КАКВО ПРАЗНУВАМЕ?

Празнуваме Божието човеколюбие и снизходителност към човешкия род.

Предвкусваме благодатната радост на вечността. Проверяваме доколко сме се одухотворили през изтеклата година на Божията благост.

Проверяваме докъде сме стигнали, водени от светлината на Витлеемската звезда. Успяли ли сме да приготвим място в сърцата си за Христа.

С душевен трепет си спомняме отново тези думи:

"... ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ" (Лк. 2:10-11),

които Ангелът Господен отправил към витлеемските пастири в онази благодатна и всеспасителна нощ на тайнственото Рождество Христово.

С празнуваното днес Боговъплъщение се съединява Божественото с човешкото, небесното със земното.

Рождество Христово сваля средостението между Бога и човечеството.

От онази чудна Витлеемска Рождественска нощ, в течение на всичките изтекли векове звучи по цялата земя радостната вест за идването на Спасителя в света, за спасението от греха, страданието и смъртта.

С проповед за тази Евангелска радост тръгнали апостолите Христови и я възвестили на цялото човечество.

"Радвайте се всякога в Господа и пак ще река: радвайте се" - казва св. ап. Павел.

Колкото до неизпълнената радост в сърцето на самотния свещеник, дръзвам да кажа, че в наша власт е само да се молим.

Нека си спомняме енорияшите си в постоянна молитва и силен е Бог да призове омъртвените от суета души чрез техните Ангели Хранители.

Всеки човек има своя личен кръст в живота.

Всички обаче сме призовани за подвиг във вярата. Ето, търпеливото пастирско очакване в моитва от страна на свещеника, може да направи и чудо.

По-добре е радостта на празника да бъде разделена с двама или трима верни, отколкото с многобройни тела, имащи умове далече от храма и души неспособни да видят светлината и вкусят от благодатта на празнуваното събитие.

Трапезата Господня е приготвена и всеки е отговорен за себе си доколко се е възползувал от нея.

В наша власт и наш дълг е да се въоръжим с молитва и пребъдем на Божествена стража.