Някога манастирите са били съществена институция. Ако не ти се е работело на полето, отиваш в манастир. Общо взето това е бил избора. Докато сега има много повече възможностти. А хора, способни на такива подвизи има. Известен процент от хората имат проблеми с общуването, страхуват се от жени, имат и разни физиологически проблеми - за тях един "подвиг" като описания не е проблем, те просто така си живеят. Само че не попадат в манастир и не се прочуват, поради наличието на споменатите възможности.

Дори това да е подвиг в очите на някого, какъв е смисълът след като е направен за спасяване само на собствената си душа? Не е ли егоистично? Или е само начин да се отличиш от тълпата (в миналото)?

Чувал ли си за солипсизъм? Учение, което проповядва че всичко което виждаме и чуваме, са само нашите усещания. Че светът не съществува извън нас, а има само усещания. Ами това отделяне от обществото "за подвиг" ми прилича точно на каноните на солипсизма. Как мислиш?