От беседата с отец Сергий Булгаков... запомних само едно: че има четири Евангелия. Значи, реших аз, едно от тях ще е най-краткото. Прегледах по колко глави са, така се натъкнах на Евангелието от Марка – и се хванах на въдицата! Защото то е написано точно за такива диваци, какъвто бях аз – за младите римляни-езичници.

Започнах да чета. И между втората и третата глава на Евангелието от Марка с мен се случи нещо, за което казват: ти си полудял, не си добре! Между първа и трета глава на Евангелито от Марка изведнъж почувствах наяве, че от тази страна на бюрото, от която седях, стои Христос, Живият Христос. Нищо не виждах, не чувах, не обонявах, нямах никакви чувствени възприятия, но бях абсолютно уверен в присъствието Му. Облегнах се назад на стола и си помислих: ако Той е тук, жив, и от Него излиза такава светлина и покой, и то не чувствена светлина, а тая, която ме пронизва – значи всичко, което е казано в Евангелието, е истина. И почнах да чета. Почнах да отварям Евангелието на различни места и първото, което ми попадна беше онова място в Евангелието от Матея, където се казва, че Бог пролива светлина и над добрите и над злите, и всички са Му мили. И помня, че тогава си помислих: искам да съм с Бога, затова и ще обичам всички, каквото и да ми сторят.
....



И после си поставих въпроса: хората ходят на Църква, те познават ли това, което сега преживях? Това, което говорят там и което учат там, отговаря ли на това, което Евангелието ми каза? Тогава отидох за първи път в църква...

И ето че най-накрая реших да отида и да видя: какво е в Църквата?

Близо до нас имаше една малка църквица, бедна, както всичко останало (в бита на емигрантите). И там намерих не устава, не правилото, не богослужението като форма. А Богослужението като събрание на хора, които искат да срещнат Бога, Който живее там, към Когото можеш да се обърнеш, Когото можеш да послушаш, Който говори в Евангелието и в молитвите чрез светците. И аз открих, че Православната Църква притежава това нещо, което преживях, четейки Евангелието.

За мен това изигра колосална и решаваща роля - това, че (до вярата) ме доведе не обучението, а срещата с Бога. Срещата с Бога чрез Евангелието и срещата с Него в православния храм.

Беден храм, жалко пеене, малка общност от вярващи, беднота и... присъстивието Божие. Не мога да го изразя по друг начин; това не беше някакво величаво мистическо преживяване, a съвършено ясното, прозрачно, спокойно чувство, че Бог е сред нас и ние сме с Него.

И тогава открих (разбира се не го изразих и не бих могъл да го изразя с думи тогава), че преди революцията Бог е бил за мнозина най-вече Вседържител, величествен Господар на света, Който живее в катедралите и църквите и никак не прилича на нас.

А сега изведнъж се оказа, че Бог е бежанец като нас самите. Заедно с нас и Него са изгонили от Русия. И на Запад имаше много невярващи. И храмовете се оказаха не величествени места, където обитава Властелинът на света, а малки църквици, устроени от бежанци. Бежанци, които са загубили всичко, които предоставят на своя Бог – Бежанец като тях самите – приют.

Това чувство си остава в мене и до сега в смисъл, че от една страна Бог е Бог в най-великото значение на думата, но в същото време Той е като нас. Той е изгнаник на земята и вярващите Му предоставят място, където Той е господар. И като стопанин на това място Той споделя с нас вечността, светостта, Истината, Живота. Ето това е моето тогавашно преживяване, но вероятно сега го изразявам с по-"умствени" термини, отколкото бих могъл тогава.





Това, което ми се вижда основно в Православието, е срещата с Бога. Ние ходим на църква, за да пребиваваме на мястото, което е Божий Дом. Той живее там, защото вярващите са Му предоставили приют в света, откъдето Той е прокуден. Там живее Той и там можем да Го срещнем.

Най-напред Го срещаме в мълчанието на храма. Мога да застана в храма, да мълча и да знам, че по Негоата милост, по Неговото смирение Той ми позволява да стоя в Неговото присъствие. Знам, че Той е тук, за това не са ми нужни никакви особени преживявания. Аз имам тая увереност, тя се зароди още при първата среща.

И аз вярвам, че повечето православни имат това чувство, макар може би да не се изразяват така съзнателно; все пак te чувстват: да, ние сме в Божието присъствие. Умея ли да се моля? Ако не умея, мога да запаля свещица. Ако не умея да се моля, мога да кажа: Господи, аз съм тук и Ти си тук, благослови ме. Ти ме обичаш, независимо от това какво представлявам.

В този смисъл за православните Богослужението е разкриване на неописуема глъбина и красота. Това е преди всичко не устава, не задължителното, това е моментът, когато можеш да застанеш в Божието присъствие и пред Тебе се разкрива Царството Божие в молитвите на светците, в песнопенията, които са се оформили за 2000 години, в иконите, в присъствието на ближните. И църквата е в известен смисъл мястото, където невидимото става видимо. Иконите ни говорят за светиите, които са тук, но ние не ги виждаме поради греховната си заслепеност. Окръжени сме от хора и всички те са икони Божии. "Който е видял брата си, той е видял своя Бог" – казвал някой от древните пустинници. Олтарът – това е свещеното място, където Бог живее, където се извършва неизказаното, където хлябът и виното, принесени от нас (а на нас пак от Бога дарени) стават Тяло и Кръв Христови, освещават се от Самия Христос и Силата на Светия Дух, при нашето участие чрез вярата.

И ето тук и молитвите на светиите. Цялото ни Богослужение е построено върху приобщването ни към техния опит за Бога. Светиите са преживели нещо, изразили са го и са ни го предали в православните молитви. И ние трябва правдиво да се молим с тия молитви. Бог е чувал тези молитви, откъсвали се от душите на светиите така, както кръвта бие от раната. "Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост!" – викал цар Давид след убийството на съпруга на жената, която искал да открадне. Това е било живо обръщане към Бога, това е бил вик на покаяние. На друго място същото може да се изрази по по-друг начин, но така или иначе – то е истина. Затова, когато четем псалми, когато четем молитви, трябва да се запитаме: мога ли да изрека това честно и искрено? Разбира се, от мен сте чували вече всичко това. Но то е толкова важно: между Бога и нас да има истина!