добре - пиша за всички не само за теб, за да ви покажа поне малко от "неофициалната" страна на котлицизма. тук няма да става въпрос за догма и официални държавни становища по посещението на светия отец, а за моето лично "посещение на папа йоан павел втори в българия". надявам се да не предизвикам пак хули и присмех. което е важно за един, може би е неразбираемо за друг. което е смешно за втория, може би е свято за първия. мисля, че в този клуб това често пъти се забравя и се размива в спорове ценността от контакта помежду ни. но пък какво и полемика да предизвика този постинг, пак ще има полза все за някого.

ами, най-напред за мен доста впечатляващи бяха още предишните дни.

в петък видях нашата църквата толкова различна от обичайното. всички пейки бяха изнесени, бяха опънати дебели червени въжета, внасяхме огромни наръчи цветя, които щяха да се аранжират следващата сутрин. нямаше почти никой заради кордона на полицията, само ние идвахме и си отивахме в различни моменти на деня, но все можеше да се намери миг, в който си сам в църквата. разбира се преживяването се заражда вътре в самия човек - от очакването, от вълнението и е толкова интимно по собствен начин за всекиго.

в събота папата посети двете енории в софия. аз имах определена роля в координацията и можех да виждам реакциите и поведението на различни хора. специалното усещане се създава факта, че имаш възможността да се взреш в очите на хората, които срещащ всяка седмица (понякога и нееднократно) и да ги видиш толкова променени. всеки се възнува по свой начин. и да видищ сълзите - на радост или на спокойствие или обратно на неспокойствие. когато след освещаването на основния камък на конкатедралата папата влезе в църквата, толкова много хора плачеха. ако човек е чужд на разбирането на католиците за папата, подозирам, че ще му е странно. едва ли патриарх максим предизвиква умиление. просто е различно. фактът, че си мечтал за нещо като за сън и то се сбъдва, е трудно да бъде описано като усещане. аз самата трудно протегнах ръката си, за да докосна папата. не знам как да го обясня с думи, но е нещо като сълзите на булката, която върви към олтара. да осъзнаеш колко различна е църквата, в която срещащ приятелите и близките си всяка неделя в този миг. винаги от този момент нататък, когато влизам през вратите ще виждам крехкото приведено тяло, седящо на белия трон отпред,. и кардиналите и епископите в ляво, и всичките ни свещеници в дясно. ще виждам коленичилите при поднасянето на даровете. ще виждам как енорийския свещеник целува ръка на светия отец. нашия свещеник - с когото си говорим и се смеем непрекъснато. ще виждам и три-годишния син на един от гостите, който изобщо не говореше, когато го заведоха отпред (за разлика от друг път), а само протегна ръчичките си и прегърна папата. сигурно е трудно или дори смешно за някои хора тук да прозрат вълнението ми, но едно палаво малко момченце, което виждахме как израства от бебче е и сега пред очите ми как е обвило ръчички около светия отец и как бива целунато. ще се виждам как поставям ряката си върху ръката на светия отец и съм докосната от бога.

за мен лично неделята беше в по-малка степен лично и интимно преживяване. всяка литургия след тази ще бъде водена от папата, да, но усещането за нашата си църква, докосната от присъствието на светия отец и чрез него на бога е незаменимо.

май не се получи точно отговор на въпроса ти. и май е по-добре сега да спра и когато малко се пренастроя да продължа.

поздрави!