Иван Иванов се събуди сутринта с ужасно главоболие. Знаеше, че главоболието ще е там, както почти всяка сутрин. Главоболието беше неговата алергия към идиотите, с които се срещаше всеки ден. И на тази алергия нищо не помагаше.

Иван Иванов срещна досадната-съседка-клюкарка.
- Добро утро, г-н Иванов. Хубава утрин, нали? Днес май ще е топло.
Иван Иванов се усмихна измъчено в знак на съгласие и си помисли как ли ще вони счетоводителя в този топъл ден, при неработещия климатик. Представи си мокрите петна по ризата на дебелия, потящ се човечец и му се повдигна. И през ум не му мина колко ласкаво слънчевите лъчи стопляха изстиналата земя.

Иван Иванов срещна г-н Николаус.
- Добро утро, г-н Иванов. Наблюдавахте ли вчера пасажа на Венера? Имахме късмет с това ясно време.
Иван Иванов кимна одобрително и си помисли за висенето на опашка пред телескопа, за идиотските въпроси, които неуката сган на опашката бълваше и се отврати. И през ум не му мина, че следващия пасаж на Венера ще бъде след 117 години.

Иван Иванов срещна Вяра Милева.
- Добро утро, г-н Иванов. Как е съпругата Ви? А малките ангелчета?
Иван Иванов отвърна учтиво, че са добре и помисли за жена си, чийто основни интереси се свеждаха до глупаво бъбрене с други идиотки и грижи по малките лигльовци. Представи си течащите носове на децата си и непоносимото им хленчене и пожела да не се прибира. И през ум не му мина, че Вяра Милева бе направила всичко възможно да има деца, безуспешно.

Иван Иванов се чувстваше различен. Различен от идиотите, които го заобикаляха навсякъде и причиняваха главоболието му. Как му се искаше да няма тази паплач около себе си. Всички около него бяха глупави, гнусни идиоти, неспиращи да бръщолевят.

Иван Иванов беше различен. Един нещастен човек.