Люси беше обикновенно момиче. Което никак не и пречеше да работи в оловно-цинковия завод. Мамка му! Не можете да си представите какво е да топиш шибаното олово на ненавършените си двадесет години...

След края на смяната, отмивайки от себе си черно-блестящия слой, покриващ я от главата до влагалището - Люси не мечтаеше дори и да помастурбира, а камо ли да се наебе с някой. Тя, с мъка местейки краката си, чиито стави вече бяха докоснати от тежкия метал, допълзяваше до леглото в общежитието и падаше като покосена върху него, без дори да отметне завивката. Получаваното за вреден труд мляко - това беше жалка подигравка, неспособна да компенсира отлитащата младост, здраве, сексуални влечения.

И ето, когато Люси беше вече готова да издъхне след поредната трудова седмица, директорът на завода, собственоръчно, на тържествено събрание, и връчи карта за извънградската почивна станция. За два дни!

Не е Турция, разбира се, нито Филипините, нито даже Тайланд, но много от колегите и се разтресоха от тръпките на завистта и по лицата им избиха румени петна. Завистта разяжда всеки...

Радостната Люси не забелязваше нищо от това. Тя вярваше във всеобщото братство и светлото бъдеще.
Припряно събирайки багажа си, пъхайки в чантата два чифта гащи родно производство и не по-малко родния сутиен (беше и единствен, без да броим ежедневния), мазило срещу комари и рекламираните дамски превръзки с крилца, придобити срещу надбавката и за извънредни, щастливата, но болна от всички неизлечими болести девойка се отправи към автобусната спирка.

На спирката тя срещна старшият валцовчик от втори цех Гошо. Още младият по паспорт човек, но реално съвсем изгърбен, ежеминутно се задъхваше от кашлица и отхрачваше метализираната от петгодишната работа слуз от белите си дробове. Безплатното мляко му помагаше още по-малко отколкото на Люси.

Те се усмихнаха разбиращо-кисело един на друг и без да се усетят се оказаха на една седалка в пристигналия междувременно автобус. Тя до прозореца, той на другата половина на седалката вдясно от нея. Повече от половин седалка техните съсухрени тела не можеха да заемат.

Неусетно прелетяха край прозореца четирите спирки. "Крайна" - обяви червендалестата контрольорка. Изгърбени под тежестта на полупразните чанти двамата колеги се измъкнаха от автобуса. До станцията се довлякоха пеш, а до вечеря оставаха цели два часа.

Всеки от двамата се разпореждаше с неочакваното свободно време по свой начин. Гошо самозабравено повръщаше в тоалетната чиния тежки метали, разяждащи неговите бели дробове, бъбреци, стомах, а Люси се опитваше да нарисува на лицето си някакво подобие на съблазнителна красота. Получаваше се нещо немарливо и ненатурално. Но момичето се стараеше...

Те седяха зад една и съща маса и се насилваха да погълнат слепилите се макарони със засъхнали парченца кайма. Шегуваха се доколкото могат и доколкото им позволяваше здравето.

След вечеря, преди отбой, им обещаха танци. Валцовчикът не умееше да танцува, пък и Люси не беше особено добра на дансинга. А да се притискат един в друг - уморено, провлачвайки крака и току отвличайки се в продължителни пристъпи на кашлица - беше неинтересно и старомодно.

Люси предложи да поседят в нейната стая. Останалите легла бяха очакващо застлани с пожълтяло бельо. В тъжните очи на Гошо проблеснаха немирни пламъчета и тутакси безжалостно угаснаха...

Съблякоха се бързо, жадно ловейки с широко отворените си устни така необходимия въздух. Той дори се опита да я целуне с беззъбата си уста. Но освен целувката нищо друго така и не можа да се получи. Пухтяха, стараха се. Безрезултатно. И пак се стараха. Нищо не се получаваше. И така до сутринта.

Но те въпреки всичко бяха страстно влюбени един в друг. Не наистина, а с очите, мислите, и това им беше достатъчно. И бяха щастливи, както никога през живота си...