Той отдавна мечтаеше да се избави от нея. Навярно още от момента в който се ожениха разлюби прегърбените и рамене, начина и на говорене, навика и да спи с ролки на главата, да готви за обяд супа от грах, продължаващите с часове разговори с приятелки по телефона. Ненавиждаше буквално всичко в нея, даже глупавите и сънища, които тя всяка сутрин му разказваше с постен от съня глас, струпвайки в чинията му закуската от черния тиган със разтопената пластмасова дръжка.

Тя не беше за него - разбра го още тогава, когато за пръв път и смъкна гащичките във вонящата тъмнина на училищната тоалетна в ранното утро след вечерта на завършващите випуска, от трети опит пристроявайки се между нечий пиян труп в оповръщано и даже на пипане много скъпо сако и кошчето с използваните тоалетни хартии, в което някой беше се изсрал и за убедителност беше затъкнал в лайното недопушен фас, като меча на някой победител. Точно така и той я промуши буквално от край до край със своя безстрашен жезъл, горещо шепнейки в ухото и някакви безмислено-несвързани мръсотии, които в онзи момент му се струваха върхът на нежността и остроумието. Спомняйки си за задължителните сладострастни стонове, познати му от немското порно, в изобилие гледано от баща му - преводач на чуждестранни филми, той запуши устата и с ръкава на ризата си. Имаше много кръв, за капак тя се напика право в смъкнатите му панталони, но той беше горд, че не загуби в този неравен бой, небрежно изтривайки лепнещите си ръце с полите на ризата, хилейки се и плюейки по клозетната стена, и чак на изхода от тоалетната - повръщайки.

Тя не беше за него и той не я обичаше, но към момента на постъпване в един и същи ВУЗ те вече бяха женени. "Ще поживеят - ще се стърпят" - шумоляха вехтите, надупчени от херпес устни на бабичките около входа на блока в деня на сватбата; обезцветените от времето, сълзящи старчески очи се замътваха при вида на пияния младоженец, геройски хвърлящ се в разтворената врата на покрития с цветя "мерцедес"; и той - вече не младоженец, още не съпруг - отчаян, но не и покорен, отчаяно оплел се и махнал с ръка на всичко - също вярваше в това с всички сили...
Не се стърпяха. Не се срастна месото с костта, не се смеси в единна маса; кръвосмесителният коктейл от домашна ракия и престоял сок от моркови се обля със сълзите на "кървавата Мери". Петте дълги години на безкрайно взиране в предизвикващите клаустрофобия лайняни чертежи във вмирисаното на урина крило на университетския корпус на петия етаж до тоалетната той преживя измъчван от кучешка тъга, с трясък раздробявайки графитите по уморения чертеж, тъпчейки в себе си донесените от къщи сандвичи и не смеейки да вдигне белязаната си с битовия печат глава от чертожната дъска. Той целият се затвори в себе си, и даже излизайки в коридора да пуши обикновено гледаше в пода, за да не вижда пролетно-оголените крака на красивите си състудентки, плавно носещи се по коридорите, и да не улавя съчувствените погледи на колегите си, хвърляни му при среща с нея - смачканата, свита, ужасно сива мишка, която след сватбата не само че не разцъфна, ами дори изсъхна и се разложи.

Той не спеше с нея по цели седмици: онова, което така го привлече в началото, съвършено се обезцени при достигането на нежеланата цел. Тя по цели дни си тананикаше детски песнички и намотаваше на пръста си кичури с цвят на изсъхнали кестени, едновременно навъртайки номера на майка си, която по разказите на горе-долу трезви очевидци цялата сутрин след вечерта на випуска си трескала главата в училищната стена и пищяла на умряло. Искаше му се да навърти телефонната жица около вратовете им или, в най-лощия случай, да се удави в плискащия със вечерните си звуци кладенец на вътрешния двор, гмурвайки се в него от балкона или перваза на прозореца на двустайния апартамент на шестия етаж, любезно подарен на "щастливите младоженци" от родителите на булката. Вместо това той отиваше в другата стая и се хвърляше в гънките на дивана, жлъчно оплаквайки съдбата си.

Той затлъстяваше, влошаваше се, наливаше се с бира, през две нощи ходеше да подработва като пазач, от първата си заплата купи телевизор, останалото пропи и, както обичаше да казва тъщата - "просра". Започна да се изоставя, ходеше из апартамента с обувки, произнасяше пред огледалото гневни тиради за несъвместимостта им, крещеше, искаше, умоляваше. Завъди един раиран уличен котарак, за да има поне някой към който да изпитва симпатия в тази къща. Оказа се че тя има алергия към котешка козина. Вече успял да привикне към животинката, той реши да устоява до последно, но алергията прерастна в астма и се наложи със свито сърце да даде котарака на тъщата, откъдето той още на втория ден избяга. Узнавайки за това, той забрани да пускат старата вещица у тях, но тя се явяваше ежедневно, и жена му скоро забрави за думите му. Тя само говореше по телефона и плетеше жилетчици, жилетчици, жилетчици, шиеше ританки, блузки, лигавничета и още безброй идиотски терлички, в които не би се побрала и ябълка.

Коремът и се надуваше около половин година, а после един ден внезапно спадна. Превъзмогвайки отвращението си, той я извлече от тоалетната, смете остатъците от несъстоялата се любов и после дълго повръща след тях, отпуснал пияната си още от предишната вечер глава върху ръба на зеещата с белите си вътрешности тоалетна чиния. Изписаха я от болницата след два дни. Само два дни! Той разчиташе да отдъхне от своя непосилен товар поне седмица, и затова възприе завръщането и, меко казано, без всякаква радост: без да излезе да я посрещне и дори без да я поздрави, продължи безучастно да се въргаля сред някакви мръсни парцали на дивана пред работещия телевизор, светейки с подпухналите си от пиянство синини под очите, пърдейки звучно и дращейки с четината си по облегалката. Имаше безмислен скандал придружен с трошене на посуда. Безмислен и празен, защото не можеха да се разделят - нямаше къде да отидат. баща му отдавна беше продал апартамента си и беше заминал за столицата при поредната си жена - третата или четвъртата след развода с майка му. Част от парите, които им остави, беше изядена в течение на мяколко месеца. Останалото скътаха настрана за покупка на кола. Той живееше с мисълта за този ден, но някак си знаеше, че всичко е напразно, че никога няма да се сдобият с кола. Той живееше в някакво виртуално пространство - враждебно, фалшиво, осрано надлъж и шир, и, което е най-страшното - нямащо изходи към реалния свят. Клетката на обществото малко по малко се превръщаше в затворническа килия.

След половин година умря тъщата. В този ден той си намери любовница, надявайки се че жена му ще се досети и ще го напусне. Всички последващи подсказки претърпяха пълен крах или пък старателно не им беше обърнато внимание. Той дълго си блъскаше главата над причината, докато не разбра че тя не иска за нищо да се досеща. Странно, но тя го обичаше.

Това беше по-остро от нож. Той започна да вдига скандали, да буйства, напусна работа. Като следствие, ученето също полетя в пропастта. С тиста зора той се напъна и изпълзя от университета с ненужната диплома, която още същия ден случайно скъса и, отнасяйки се философски, изхвърли в кошчето в тоалетната на студентското общежитие. За жена си не си спомни чак до следващата сутрин, когато около девет се събуди в компанията на някакви две измачкани повлекани. Това беше дори още по-добре. Ефектното решение узря в махмурлийския му мозък почти моментално. С последните си пари качи уморените девици на едно такси и ги замъкна към къщи, обещавайки им сюрприз. Нямаше я в къщи. Той заскърца със зъби и разби бутилка вермут по главата на една от курвите.

Всичко преминава. След 15 дена той се върна, но, о, по дяволите, тя беше отново в къщи. Каза му, че много е мислила. Предложи му да започнат всичко отначало. Отърсвайки с тресящи се пръсти бясната пяна от уморените си от алкохола устни, той започна да вие и побягна в септемврийската нощ. Окончателно отчаян, той тръгна по всякакви вертепи, започна да пие с всякаква сбирщина, на два-три пъти едва не стана педераст. Никой от квартала не го жалеше, на никой не му пукаше за някакъв си пияница и неудачник. Посещенията в участъка зачестиха. Той нямаше какво да губи. В някакъв момент той и сам поиска да се вразуми и се примъкна към нея с молба, в отговор на което тя само заплака. Те вече не можеха да имат деца.

Честността и искреността и направиха мечешка услуга: плачейки, тя сама си подписа присъдата. Оттам насетне всичко полетя по дяволите, оплетената във водорасли любовна лодка се спука и окончателно потъна в Саргасово море. Отчаял се вече да се настрои към "обстоятелствата", той можеше единствено да наблюдава как каручката на безгрижната им младост с писъци и скърцане се носи надолу по гнилия междуселски път, а на пътя и не стърчи нито един фенер. Той я плюеше, крещеше, изискваше секс с извращения, пиеше без прекъсване, подиграваше се с паметта на мъртвата и майка, обещаваше да оскверни гроба и. Това ставаше непоносимо и за двамата... Ако не днес, то утре, успокояваше се той в тъмнината на съпружеската спалня, опитвайки се да заспи след бързото, безчувствено и абсолютно равнодушно съвкупление. Тя ще ме напусне. Все някога няма да издържи. Няма да издържи. Не я обичам. Не те обичам, тъпачка, идиотка! - той я ръгаше с юмрук под ребрата и отиваше да спи в другата стая, хванал възглавницата за едното ухо и в безсилната си злоба удряйки с нея рамката на вратата.

Оставайки сама, тя плачеше в чаршафите, и тази взаимна безисходица една вечер за малко да не погуби и двамата. Всичко вървеше много зле за тях тази есен. На рожденния и ден никой не дойде у тях, нито пък някой позвъни: в града не бяха останали никакви нейни роднини, а приятелките и вече отдавна заобикаляха отдалеч техния дом. На свечеряване тя изпадна в истерия; каза че той през тези години е разгонил всички хора, които са и били поне малко скъпи. Желаейки да го уязви, му разказа през разтеклия се грим и трите слоя на носната кърпа, как в училище е била влюбена в неговия приятел - Иван, който впоследствие се оженил за еврейка и отлетял за Израел. Но това било вече в последния курс в университета, а до тогава той се опитвал на няколко пъти да говори с нея, да я заведе някъде, да я привлече. Говорел и, че с нея му е топло и уютно, че тя трябва да престане да се загробва, че животът минава твърде бързо и тя не трябва да се оставя да я погълне. Тя тъгувала, но продължавала да обича мъжа си - боклука, алкохолика, насилника. Ах, само ако не беше онази вечер на завършването на випуска - кой знае... Тя гледаше с отчаяно предизвикателство в погледа, с последни сили опитвайки се да събуди в него ревност, гордост, разкаяние, каквото и да било!..

И той повече не можеше да търпи. Развиквайки и се за пореден път, разпръсквайки слюнката на ненавистта, злобата и загубената младост, той и показа вратата. "За изпът" - набута и под мишницата албум с фотографии, сред които личеше една на която той го подаваше в устата на братовчедка и, преди година гостувала им за седмица. На останалите снимки той беше с нейни приятелки и приятели - предимно без дрехи. Тя плачеше от ужас и унижение, опитваше се да го удари, крещеше че никъде няма да ходи, дращеше го по лицето, пищеше.

Ненавиждам те, кучко! Мръсна кучко!..

Разкъсван от главоболие, той избяга навън. Той също нямаше къде да иде. Струваше му се, че жена му е тих вампир, любовниците - свине, животът - зловонна лайняна локва. Излетя от входа като куршум с изместен център на тежестта, за да блуждае цяла вечер по разни наркомански свърталища и вече далеч след полунощ да купи в някакъв подлез пистолет. Продавачът го обра до шушка, но все пак му даде стоката. "Берета"-та още миришеше на барут, дръжката беше цялата в отпечатъци от мръсни пръсти, но изпиленият от някого номер обещаваше конфиденциалност. Вече не му трябваха пари за кола - жена му не можеше да кара, а той лично предпочиташе мотоциклет. Обвит в тежка и злобна решителност, той се плъзна в апартамента като в отточна тръба. Не мислеше. Беше пиян до безсъзнание. Беше нощ.

Тъмнината го оглуши. И влаченето на собствените му подметки. Апартаментът беше стерилно тих. По стаите се оттичаше вакуумът. Нито звук. Нито светлинка. Нито миризма от кучката. Теренът е свободен.

Отишла си е! Най-после си е тръгнала... Той не вярваше сам на себе си. О-ти-шла-си-е. Шепнейки си тези думи като молитва, той дълго пристъпва от крак на крак в тъмния коридор, усмихвайки се и търкайки очи, безсилен да осъзнае пълнотата на открилата се свобода. Най-после, най-после, най-после.

Часовникът в кухнята удари четири и половина. Той жадно се заслуша. Това имаше значение. Сега всичко имаше значение. Защото от тази минута - той го знаеше - започва новият живот. Различен. Абсолютно не такъв като преди. Без лайна. Да, каза си той. Да, без лайна. Да. Да. Да да да да ада адададааадддаааадддд...
С облегчение и нервен смях захвърли мокрия от пот пистолет на пода,
(боже, какво съм станал)
без да знае защо удари с юмрук огледалото в коридора,
(боже, всичко ще се нареди)
през гъстата, хладна, но добре позната тъмнина запръстъпя към стаята,
(всичко ще е наред)
спъна се в табуретката, изпсува,
(боже боже боже)
въздъхна, залитна, хлъцна,
(утре, всичко започва утре)
и, вече с намерение да се просне на дивана,
(боже, колко съм щастлив)
закачи нещо твърдо с глава.