(посвещава се на наближаващото Европейско първенство)

Социопатията започна да ме гони още от ранното ми детство. Тя се проявяваше например в това, че можех да гледам футбол по телевизора с часове, а когато баща ми дотичваше от работа и вторачен в екрана ме питаше кой бие, аз изведнъж осъзнавах, че не само не съм в течение какъв е резултата, но дори и не съм уверен кои точно играят. При всичкото това аз едва ли не ежедневно тичах след топката по поляната, и дори постигнах в това си поприще определени резултати. Въпреки това, идеята за съпреживяване на успехите или, още повече, пораженията на някакви чичковци и лели ми беше съвършенно чужда. Те получаваха за това пари и слава или треньора им набиваше канчетата в зависимост от резултата от играта, но лично на мен какво ми пука от това? Мен ме интересуваха къде по-насъщни въпроси от съвременността, например - как да не си получа заслуженото от класната ми ръководителка заради честото ми антиобществено поведение и да не остана да повтарям класа.

Съучениците ми бяха някак си по-други. Например, имаше един охранен Иван Дебелия, който въобще не можеше да играе футбол. Но затова пък какъв запалянко беше! Когато клуба ни печелеше първенството неговото щастие нямаше граници. Той екзалтирано тичаше из къщи и изпълняваше дивашки и неестетични танци, подрусвайки тлъстото си виснало шкембе. Когато отборът губеше - той с труд преглъщаше сълзите на обидата, ходеше в траур и се караше с родителите си. На стената в стаята му висеше огромен плакат с играчите на любимия му клуб. Със спестените от закуски пари той си купуваше шапки, шалчета и прочие атрибутика. Знаеше в коя точно минута и от кого е вкаран всеки гол за три сезона назад. И така нататък.

И ето че един път той ми довери в пълна секретност следната сърцераздирателна история.
Веднъж на Ванката просто невероятно му провървяло. Отивайки на училище, той срещнал на улицата един от своите кумири. Световноизвестният футболист скромно седял до една безлюдна автобусна спирка (а пък аз си мислех, че те всичките се возят само в лимузини, пълни с голи какички). С треперещи колене, все още невярващ на невероятния си късмет, Иванчо се приближил към великия футболист и, скромно протягайки листче от тетрадка, помолил за автограф.

"Еби си майката, хлапе, бегай оттука" беземоционално изрекъл народният герой, даже без да поглежда към Ванката. Последният бил съвършенно неподготвен за такова развитие на събитията. Неловко пристъпвайки от крак на крак още няколко секунди, той се оттеглил като наакан. Бегал оттука, тоест.
Аз безрезултатно се опитвах да успокоя приятеля си - травмата беше твърде тежка за ранимата детска психика.

След няколко дни отидох на гости у Ванката и не можах да не забележа отсъствието от стената на знаменития му плакат. На въпроса ми той хитро намигна, многозначително измъкна изпод кревата навитото руло и гордо го разтвори пред очите ми. Видимо почувствал в себе си таланта на велик художник, Ванката беше допълнил с фулмастери съдържанието на плаката с нови детайли, напълно променящи първоначалния му смисъл. В резултат на това, играчите, включително и някои национали, бяха изобразени като извършващи междуособни групови действия с различна амплитуда и степен на тежест. Освен това, плакатът явно беше ползван активно като мишена за стрелба с пластелинени топчета.

Иванчо ми довери (естествено при пълна тайна), че той за отмъщение вече вика против нашия клуб.

Аз вярно пазих тайната му. Веднъж имаше някакъв съдбоносен мач и ние - около десетина човека - се бяхме събрали пред телевизора у един приятел. Ванката във вълнението си забрави за конспирацията и започна да подскача от радост когато на нашите им забиха гол още в първата минута. Нашият народ не обича злорадството, както знаете. Опитах се да отърва приятелчето, казвайки че и аз не съм успял още да видя добре кой в какъв екип играе (самата истина, между другото). Но и това не помогна. Иван Дебелия го биха. И на мен ми се наложи един-два пъти да го ритна, за убедителност и от самосъхранение...

В края на краищата Ванката стана адепт на моята философска доктрина за научния неебизъм. За каса хубава бира ние можем да викаме за (или против) когото и да е. Така че, уважаеми читатели, ако на някой не му достигат верни съратници - фенове, на който и да било безнадежден отбор да сте привърженици, дайте ни знак и ние ще се притечем на помощ.

Олеее-оле-оле-оле, ......... (попълни по желание) - шампион!