Глиган - това е сила. Добре че съм се редил глиган. Бележа всичко с лиги, изнасилвам корени, гледам зверовете със своите очички - копченца. Но всички знаят, че само давам вид, че ще убивам, всъщност просто разкъсвам на парчета, обаче с пръст никой няма да пипна. Не ми е нужна на мен, глигана, горската мерзост.

Зурлата ми е стегната като и аз не знам какво. Със зурлата си аз разбивам сърцата на самките. Главното е да се засиля достатъчно. А да ебеш може и трупове: ние, глиганите сме много хладнокръвни, обичаме всичко изстинало.

Да, имам големи стърчащи глиги, които всеки пиян ловец мечтае да изтръгне. С пияндетата разговора ми е кратък, а с трезвите ловци - дълъг, тях първо трябва да ги догониш. Случва се, тичаш, тичаш, а края му не се вижда. Обръщаш се кръгом - пак същото! От яд започваш да ближеш сол редом с пристрастената сърничка, подпрян на някой пън.

Щастието на глигана е в кожата - тя е така красива, сочна, и мека... цяло удоволствие е да я разкъсваш със зъби и да я мачкаш, мачкаш с глигите. Говоря за кожата на сърничките и козичките. А с рогата им обикновено заплювам мечките в муцуните.

Не е живот, а рай - да бъдеш глиган. Въргаляш се в калта, въргаляш се, гледаш - вече и деня е към края си. Когато си зает, времето лети - и аз така... очите ми пълни с парчета кал, а в кожляците на кура ми цял мравуняк се е заселил.

Сблъсквам се и с капани. Премествам ги заради веселбата на друго място. Като щипки за пране ги защипвам за еластичните колелета на ловджийските джипове. Хубави, смъртоносни капани-убийци, какво да кажа, стабилна изработка. Дори и джиповете го признават.

За семейство не мечтая, то е навсякъде около мен. Лисицата ми е като майка, мечока като баща, ловците - като братя, а мишките ги еба просто ей-така, без всякакво роднинство. Все едно ми е - нали са за еднократна употреба, пукат се, мамка им, не държат.

Влязох неотдавна погрешка в някакво обитаемо село, гледам - лежи си в една топла и уютна дървена къщичка същия като мен глиган, само че тлъст, розов, бръснат и без глиги. По човешки му викат "прасе" или "нерез", по нашему - педерас. Нека да наричаме нещата с истинските им имена.

Веднъж срещнах хора с фотоапарати вместо с пушки. Снимаха мен, и правилно - на лепкавата шибана лентичка на тия натуралисти трябва да се запечатват единствено мъжествени и героични персонажи. И въобще, хубави хора са това - натуралистите. Хубави. Бяха.