Джоел Шумахер е известен на зрителите основно с касовите си трилъри за масова консумация. Обаче понякога се изхитрява да снима и нискобюджетни ленти, неочаквано добри по мое мнение. Примери - Тайгърланд, 8мм. Новото му творение се явява биографичен филм за стремителния живот и трагичната смърт на една ирландска журналистка от средата на 90-те (в ролята изумителната актриса Кейт Бланшет). По това време нарко-епидемията е покрила с черните си криле цял Дъблин, процентът на наркоманите сред младежите достига невероятни висини а наркомафията процъфтява с пълна сила. Виждайки, че на правителството това развитие на нещата му е през оная работа, Вероника Герин решава да стъпи на пътеката на войната срещу наркобароните. Целта и била да намери най-крупните играчи и да изрови необходимите доказателства за да напъха целия отбор зад решетките. Обаче се оказва, че крехката женица се е наела с твърде нелека задача.

Филми като този те оставят с един такъв неприятен вкус в устата. Злодеите на Шумахер са истински жестоки и безпощадни, и когато героя се сблъска с тях - си го получава по най-садистичния и жесток начин. В дадения филм се чувства този типичен метален привкус. А особено удачен фон създават мръсните пейзажи на дъблинските улици и местната сиромашия. Самите герои изглеждат достоверно - никакви страшни мутри и животински зурли. Обикновени мрачни ирландски физиономии.

Единствения проблем на Шумахер е, че упорито продължава да подпъхва тук-таме някакви такива сърцераздирателни музикални мотиви като фон на събитията и с това разваля цялата картинка на хладен и жесток реализъм която е скалъпил дотука. Във филмите от този род въобще не трябва да има никаква музика, по мое мнение.

Общоприето е образа на журналиста в киното да е повече отрицателен. Показват ги като подли хрътки, копаещи в личния живот на хората и пишещи после всякакви лайна. Щумахер се е опитал да направи обратното - да представи професията в благородна светлина. Въпреки факта, че Вероника се държи като типична нагла и нахална журналистка, се подразбира че целта и е чиста, и като такава би трябвало да оправдава средствата. Усеща се болката за мръсната и осрана страна, където използваните спринцовки хрустят под краката, където малките деца си играят с игли на двора, а младежта получава първата си доза за без пари от подлите улични пласьори.

За щастие, Шумахер не е прекалил със сантиментите в този точно филм. Нито за момент не ни позволява да забравим че си имаме работа с една фанатична кучка, която е готова да принесе в жертва роднините и близките си и не изпитва никакъв срам когато нагло се набърква в личния живот на другите. Обаче ще се намери кой да я постави на мястото и, защото къде си тръгнала да се ебаваш с големите батковци, пикла такава! В този план е особено показателна сцената когато Герин, нагла до невъобразимост, влиза във владенията на главния наркобарон на Дъблин, чука му на вратата и започва да го разпитва откъде си изкарва кинтите. В отговор я постилат с такъв конкретен бой, след който всеки нормален човек би изоставил темата и би писал за някакви бездомни кучета, например. Не и тя. Тя е фанатично отдадена на делото си. Шибана правдолюбка. Журналистиката - това по принцип си е опасна занимавка, особено когато си пъхаш любопитния нос където не трябва и пречиш на големите чичковци да си вършат техните си важни работи. В наше време истинските журналисти в най-добрия случай си отнасят по някой бой, а в най-лошия си отнасят по някой куршум в тиквата. Какво да се прави, такава е нелеката съдба на мъчениците, заели се с трудната задача да се ровят в чуждите лайна. Та нали все някой трябва да я върши и тая работа. Вероника Герин била точно такава журналистка. Твърдоглава, упорита и фанатична преследвачка. Идиотка, готова да пожертва собственото си дете, мъжа си и живота си единствено за да извади на бял свят истината и да промени положението в страната си. Лично у мен подобен героизъм предизвиква някакво уважение, но не и разбиране. Това прилича на хазарта на губещ картоиграч. Човека просто не може да се спре, макар и да разбира че накрая ще му вкарат тупаник. Нужно му е да почувства плисъка на адреналина в кръвта, както наркомана който усеща хероина във вените си.

По света малко хора са чували за тая Вероника, но в Ирландия и Великобритания името и е известно и до сега. Тя се е превърнала в нещо като народна мъченица за святото дело. След смъртта и по цяла Ирландия прминала протестна вълна срещу наркобароните и правителството се видяло принудено да вземе крути мерки против обнаглелите твари. Смъртта и току-виж може наистина да е променила нещо, кой знае?