Посвещава се единствено и само на Нея


Днес празнувахме рождения ден на шефа. Освен нашия офис той покани и други двама свои познати. Всички пиха достатъчно и бяха доста пияни. Скоро след съвсем приличния обяд започнаха да сервират тортата и раздадоха чашките. В този момент към мен се приближи Тя, до тогава седяща от другата страна на масата и ме попита дали ще я придружа да пушим. Казах че ще дойда. Винаги ходя с Нея. Не знам какви точно са чувствата ми към Нея, но съм уверен че не е любов, макар понякога и доста силни. Тя е омъжена и втори месец бременна. Но това кой знае защо не ме смущава особено. Да, извън стените на офиса тя принадлежи на мъжа си, но тук е само и единствено моя.

Нежността, с която се срещаме, трепетът, който като фон звучи в разговорите ми с Нея, говорят сами за себе си. Много пъти съм си задавал въпроса дали ако Тя ей сега напусне мъжа си и дойде бременна при мен, дали тогава ще се оженя за Нея? И всеки път си отговарям - не, разбира се че не. Освен че е бременна, макар че честно казано това е един от най-големите И недостатъци, не ми харесва и фигурата И, уверен съм че след година-две Тя ще натрупа тлъстинки, освен това не ми харесват мислите, които посещават с нищо необременената И главица, посредствени и средностатистически, и въобще - неинтересни. Често И се сърдя заради тях. В мен се появява желание да Я уязвя или просто да И кажа в очите че е една обикновена глупава женица. Мъчително търсих онова, което ме привлича в Нея. Не намерих отговор. макар че влечението е много силно. Петък за мен е най-жестокият ден. Трябва да чакам цели два дни до понеделник. Не знам какво ми става, но съм готов да дам всичко само Тя да е до мен. Но никога женитба. Не знам дори как да нарека тези чувства. Какво ми става? За какво ми е това?

Днес, когато Тя ме попита дали ще Я придружа да пушим, и когато аз отговорих че да, ще дойда, и бръкнах в джоба на сакото в шкафа за цигарите, към Нея се приближи един от поканените и, прегръщайки Я за талията, И каза че има една специална цигара за Нея. Това беше на шега, разбира се, и Тя му се усмихна. Той, прегръщайки Я, Я поведе напред, и Тя започна да се заиграва с него, говорейки му нещо. Най-накрая намерих цигарите и тръгнах след тях, стараейки се да вървя отзад и да не им преча. Тихо и незабележимо. Следвах ги като куче. Като дворно куче след стопанина си. Стигнахме до пушалнята. Те застанаха до прозореца, а аз малко по-встрани. Гледах Я. Тя се усмихваше, шегуваше се и примигваше с ярко гримираните си очи. Аз стоях и пушех. Тя ме погледна един-два пъти, като веднага отместваше погледа си обратно. Онзи И говореше без почивка. Периодично Я прегръщаше и гладеше по рамото. Допушвайки, хвърлих фаса и тръгнах самичък обратно към почерпката. Нямаше ги още към десетина минути. А когато дойдоха, Тя все още се усмихваше и шегуваше. И тогава, не знам защо, ме заболя.

Много от вас ще кажат, мисля си, че просто не съм добре, че нищо особено не е станало, мого ще изтъкнат като аргумент че Тя всъщност не ми е изневерила с него и че освен това Тя всеки ден прави любов с мъжа си. Защо се оплаквам тогава? Не знам - ще отговоря. Ще отговоря, че по-добре да ми беше изневерила. Да му се беше отдала в стаята за пушене направо пред очите ми. Нямаше да ме засегне толкова. Но аз Я видях как се усмихваше. Как Тя, забравяйки за мен, пушейки скъпа цигара, кокетничеше с него. Почувствах повече унижение, отколкото ревност. Та нали аз винаги ходех да пуша с Нея, дори и когато не ми се пушеше. Тя забрави за мен, навярно за Нея съм бил и съм просто една играчка. Дали си спомня за мен, когато се прибира в къщи? Дали не съм и нужен само докато и купувам цигари и разни сладости?

Скоро гостите се разотидоха, раздигнаха масите и Тя отново, като че нищо не е било, се приближи към мен и пак попита не искам ли да пушим. И аз тръгнах с Нея, измъквайки от джоба две цигари. И слушах колко лоши са били онези цигари дето я е черпил онзи и колко тази (Тя погледна цигарата) е по-добра, макар и евтина. Аз стоях и Я слушах и се стараех да се усмихвам. А после смених темата на разговора.

Сега пътувам в трамвая и ми е много зле. Хора, спасете ме! Помогнете! Не мога повече. Преди няколко минути стоях на спирката. Валеше сняг (след почти две седмици слънце и хубаво време) и нетърпимо ми се прииска да се запозная с някое момиче. Но наоколо нямаше нито едно. Само старци и деца. Прииска ми се да видя усмивка и да чуя звънкия глас на младо момиче. И да забравя за Нея. Да Я забравя. Да се върна в понеделник, да Я пратя по дяволите и да И кажа, че съм си намерил момиче. Да се обиди. Да Я заболи, пък макар и само заради това, че ще И се наложи сама да си купува цигари и сладости, поне затова. Мечтаех си за всичкото това на спирката, вятърът брулеше лицето ми, а из целия ми обиден и оскърбен организъм се появяваха първите признаци на алкохолното опиянение.

Ще успея ли да се добера до вкъщи? Но какво да правя там? Може би да си намеря приятелка по ICQ или на някой сайт за запознанства да се подмажа на някоя. Но те всички са далече. Никога няма да ги видя наживо. Макар че съм готов ей-сегичка да изскоча от трамвая и да замина за някъде. Да захвърля всичко. Да Я забравя. Та нали Тя е само една никаквица. Най-обикновена курва. Но защо толкова се вълнувам от това. Нали Тя скоро ще излезе в майчинство. Което се надявам да направи. Което постоянно се надявам.

А може би да умра? Да се кача на шеснайстия етаж и не разсъждавайки със засилка да се хвърля от прозореца. Раз-два и готово. Всичко ще се забрави и няма да има повече никакво страдание, никакво опиянение, няма да има повече сълзи над неудали се разказчета. Най-главното е за нищо да не мисля. Особено за майка ми. Само за нея ми е жал. За останалите ми е все едно. Особено за Нея. Дали ще пусне поне една сълза? Ще си спомни ли в понеделник, че е имало някога някой си Явертъ, черпещ Я с цигари и сладости?

Абе какъв Ирак, какъв геноцид? Махнете се от мен, хора. Стига сте приказвали за глупости. Иска ми се да ги ударя. Тези двамата глупаци до мен. Моята спирка, следващата е крайната и обръщалото, шеснайсететажните се намират само на едно място в нашия град, в противоположна посока.

Не слизам. Трамвая прави кръг и тръгва обратно. Решението ми не е в полза на майка ми.

Само аз ли съм такъв? Вълнува ли го някой друг това което ме вълнува мен? Може би просто съм ненормален? Може би трябва да отида на психиатър? За мен живота е едно непрекъснато мъчение. Твърде раним съм за да живея в този свят. Спомням си кога Тя се омъжи. Няколко пъти Я питах дали обича мъжа си. И нито един път Тя не ми отговори утвърдително. Нито един. Тогава попитех - защо? Тя пак премълча. Но аз знаех и сам. Разнищих това от разказите И за нейните приятелки (в този момент очите И блестяха и Тя цялата направо щеше да експлодира), които само за около месец се изпоомъжиха всичките. Тя остана сама. И тогава, решавайки да не изостава от другите, Тя също се омъжи. След сватбата замина с него на море, а с подарените пари си купи кожено палто, видео и телевизор. Още преди сватбата те си разделиха задълженията - кой ще пере, кой ще мие чиниите. Но естествено всичкото това впоследствие се омеша, и на тази почва те започнаха да се карат. Малко преди Нова година почти бяха решили да се развеждат, но, съдейки по всичко, напивайки се на празника и забравяйки да ползват предпазващи средства (не знам точно, но мисля че всичко е станало именно така) и Тя забременяла. Скандалите не престанаха. Тя периодично го гонеше от къщи. А той не работеше и постоянно Я крънкаше за пари. Тя ми разказа всичко това, постоянно наричайки мъжа си глупак и лентяй. Аз само да-ках, но разбирах че не всичко е толкова просто, че и Тя самата не е ангел. Характерът И, уверен съм (макар че пред мен се криеше), е отвратителен. Едва ли някой е способен да свикне да живее с Нея. Тя е страшен егоист и тиранин. Живота ще И дойде твърде нанагорно. Още повече, че иска да остави детето. Не разбирам за каква се мисли. Нима е толкова уверена в себе си? Дебела, дребна и с лош характер. Кому е нужна такава?

Но мен Тя ме привлича, много силно ме привлича. Когато Я няма, искам просто да се разплача. Иска ми се да се затичам колкото се може по-силно и да се ударя с всичка сила в стената. Какво ми става? Не мога повече.

Устата ми пресъхна. Пиянство, махмурлук. В асансьора съм, нагоре. И не си мисля, че това е последното ми пътуване. Не трябва да се мисли за това. Иначе мозъкът всичко ще разбере и няма да ми позволи да извърша намисленото. Раз-два и край. Никакви последни цигари, никакви прощални писма. Веднага щом вратите се отворят ще се засиля и ще скоча през прозореца.