Завързах въжето, намазах го с течен сапун, поставих табуретката. В къщата беше влажно, навън валеше и през една цепнатина в стената духаше влажен и студен вятър. Клоните на дърветата удряха по ламаринения покрив. От звука на тези удари се носеше страх. Непоносим страх. От време на време светваше мълния и някъде съвсем наблизо като някой гигантски влак проехтяваще гръмотевицата. Скупчените в ъгъла хора трепереха. Харесваше ми в процеса на подготовката да им хвърлям по един поглед и да попивам страха им. Това ми носеше удоволствие близко до оргазъм. Чувствах цялата красота на момента. Страхът от поклащащата се пред очите примка, отблясъците по стената, мълния, гръм, дъжд. Красиво и символично. Като че ли самата природа усещаше това, което се канех да извърша.

Разполагах с три жени. Всичките бяха купени с парите ми. Едната от тях нямаше с какво да плати изключително скъпата операция на дъщеричката си, която в този момент вече беше съвсем на границата между живота и смъртта и единствено тези пари можеха да я спасят, а другите две, две сестри, нямаха с какво да погребат майка си, на която бяха обещали стоейки до предсмъртното и ложе и стискайки до болка хладните и ръце, че ще я изпратят богато и с големи почести. На всичките три предложих доста прилични суми, на които те се съгласиха. Къде ще се дянат? Нали освен мен за техният живот никой не би дал и петак. Така поне ще умрат за пари. Едната ще спаси дъщеря си, другите ще погребат майка си. Интересно, дали тогава са мислили за задгробния живот? Дали е съществувала някаква надежда за нов живот? Ако е нямало, колко ли трябва да си разочарован от живота, че да се съгласиш на такава цена. Никоя любов не е способна да доведе до това. Нито към дъщерята. Нито към майката. Те таяха или безумна надежда, или тежко разочарование. Но не съм аз този, който ще ги съди. Аз съм само един палач, изпълняващ присъдата. Затова нека да продължим.

- Коя ще е първа? - попитах ги, нарушавайки злокобната тишина. Те изглеждаха така, все едно са се оказали тук току що, като че току що по волята на съдбата са били пренесени от топлото си и меко легло в този забравен от бога хангар. Струваше ми се, че са загубили способността си да възприемат каквото и да било. Не бих се учудил, ако някоя от тях стане изведнъж и, оглеждайки се наоколо, ме попита коя е тя и къде е попаднала. Но нищо такова не се случи. Никой не стана и не попита. Те всички разбираха прекрасно къде се намират и за какво са тук.

- Добре, повтарям за глухите. Коя ще е първа? - попитах още веднъж. В отговор получих мълчание и оглушителни удари на три сърца, пробиващи си път сред воя на вятъра и дъжда.

- Мълчите? Тогава ще теглим жребий.

Извадих от джоба си кутия кибрит, взех три клечки, едната счупих наполовина, стиснах ги в юмрука си и го поднесох на първата жена. С треперещи и бледни студени пръсти тя изтегли една от дългите клечки. След което шумно издиша въздуха от гърдите си, а на лицето и се появи усмивка, не за дълго наистина, само миг и изчезна така неочаквано и мълниеносно както се и появи. Навеждайки глава, жената се вторачи в пода.

Подканих втората да тегли. Тя се отдръпна от мен уплашено, но аз се приближих до нея и поднесох клечките право пред лицето и. Тя замята глава, шепнейки "не, не". Аз стоях и я гледах, усещах страха и. Той идваше към мен със дъха и, влизаше в тялото ми, утаявайки се в дробовете ми и просмуквайки се в кръвта ми.

- Хайде де...

Нервите и не издържаха, тя скочи, побягна към вратата и започна да удря бясно по нея. Сърцераздирателни крясъци изпълниха помещението. Тя се удряше по вратата като птиче в прозореца, разбивайки крехкото си миниатюрно телце в хладното стъкло. Съвсем скоро тя падна на пода, престана да крещи, замлъкна, и само тихият и плач се прокрадваше до ушите ми. Подканих третета жена да тегли. Хладно и безмълвно, като герой-комунист тя изтегли дългата. Жената до вратата извика силно и загуби съзнание.

Поднесох до носа и шишенцето с амоняк и се заканих, че ако не се успокои и не се качи на табуретката ще разваля договора и детето и ще умре, така и не дочаквайки важната операция. Тя се изправи, поклащайки се, спирайки няколко пъти по пътя, приближи се до табуретката и мълчаливо се качи отгоре. Хвърлих примката около врата и. Тя ме погледна и в очите и прочетох изпепеляваща ненавист. Ако наистина съществува живот след смъртта и той може да ни влияе по някакъв начин, няма да преживея още дълго. Тя безусловно ще ми отмъсти. Спасителят на детето и. Избих табуретката изпод краката и. Тя увисна във въздуха, извивайки се и пускайки лиги. Скоро тялото и замря. Живота го напусна.

Докато се случваше всичко това, докато бях зает с изпълнението на присъдата, още една от жените загуби съзнание, падайки на пода и разбивайки главата си. Кръвта от раната образува локва, в която потънаха косите и. Взех решение да прекратя жребия. Трябваше час по-скоро да обеся кървящата жена, докато още не е умряла от загуба на кръв. Иначе трябва да разваля договора. Поднесох амоняка към носа и, но тя не се свести.

- Сестра ти не иска да стане, ти си длъжна да ми помогнеш да я обесим, докато е още жива. Иначе майка ви ще бъде погребана в моргата, в общ гроб заедно с пияниците и просяците. Хващай я под едната ръка и да тръгваме.

Тя ме послуша. Довлякохме тялото до табуретката, и после с големи усилия успяхме да го изправим и да му сложим примката на врата. Пускайки тялото, аз изритах табуретката изпод него. Увисна. Шийните и прешлени изхрустяха и главата и се килна неестествено. От раната не спираше да тече кръв, стичайки се по тялото и капейки на пода. Миризмата на кръв изпълни цялото помещение. Погледнах към последната останала жена. Тя веднага разбра всичко, в погледа ми прочете че и за нея няма да има пощада. Но за каква пощада изобщо става дума? Та нали сключихме договор! Те сами се съгласиха на всичко. Та нима са си мислили, че просто така ще им дам толкова пари?

Тя се приближи към табуретката, качи се отгоре, сложи си примката и сама изрита табуретката изпод краката си. Безшумно, без каквито и да било викове и без хрущене на гръбначния стълб тя увисна в пространството, оставяйки тялото си на ненаситната природа, отлитайки някъде много-много далече. Направи това хладнокръвно, не намесвайки чувствата си в събитията. И чак когато тялото и се отпусна, когато видях безстрашието и, аз разбрах. Реших, съгласих се, че въпреки всичко трябваше да оставя тази жена да живее. Такива хора са нужни на света, нужни са на реалността, защото именно на тях се крепи всичко човешко. На хората, способни ей-така просто заради някой или нещо да дадат живота си.

Не на чувствата. Не на сълзите. Не - любовта. Не - сърцето. Само хладният разум и жертвоготовността строят цивилизации. Такъв трябва да е подборът. Тези, които не се боят от смъртта, които са готови мълчаливо да умрат за идеята, трябва да се оставят живи. Трябва да се научим да ги клонираме. Те трябва да са повсеместни и вездесъщи. Бодлива тел, бетон, телевизия, гумена палка, кастет, саможертва. Те са необходими на разпадащото се общество, затънало във вълните на химическата реалност и разврата. Иначе никога няма да доживеем до утре.

Жалко, че единствения начин да ги разпознаем е да ги убием.

Редактирано от явepтъ на 23.03.04 13:39.