Първо Българската промишленост е мит. Никога не е била кокурентноспособна. Преди десети се твърдеше, че на България да се развива са и необходими три милярда долара годишно. Тези долари се осигуряваха така: 1 милярд - от реекспорт на руски петрол. 1 милярд- от търговия с оръжие и операции на Кинтекс и Металхим 1 милярд - от всички останали дейности. Така че и преди 10 ноеври, великата българска индустрия даваша едва 1/3 от необходимите средства. Като мотокарите ни, японците ги купуваха понеже никъде другаде нямаше толква евтин скраб. А цената на желязото , цемента, азотните торове и карбамида се понижаваше от изкуствено подържаната ниска цена на ел.енергията и газта. Като се изключат монополите, единственото сериозно предприятие беше Соди и затова то се продаде. В средата на 80 -години се пое така нареченият курс на модернизация. Намали се драстично новото строителство, а под ръководството на Огнян Дойнов във българия се внесе целият технологичен боклук на Европа. Едно предприятие за да е конкурентно способно, трябва да се обновява технологично на около пет години. Повечето ни предприятия не, бяха обновявани от началото на 80 години и в началота на 90 не представляваха интерес. Парите които трябваше да се дадат за тяхната модернизация, бяха повече отколкото да се построй същото предприятие на гола поляна. И със всяка изминала година, броя на тези предприятия се увеличаваше. Това плюс привеждането на цените на горивата към световните, п направи цели отрасли неконкурентоспособни. Така, че мита за ценните български предприятия, продадени за стотинки е силно преувеличен.