Това са спомените на автора Благой Попов, един от дейците на българската компартия и политически емигрант в Съветския съюз през 20-те и 30-те години.
В началото на книгата са отпечатани следните уводни думи, написани от Благой Попов. “Тази книга е летопис на страшни дни и събития, в които аз по зла участ и ирония на съдбите бях неволен участник и свидетел.”
По решение на Задграничното бюро Благой Попов е трябвало да замине за Берлин. Престоят на Попов в Берлин го поставил в контакт с Георги Димитров, който тогава завеждал намиращото се там Западноевропейско бюро на Изпълнителния комитет на Коминтерна. На 9 март 1933 г. Благой Попов наедно с Георги Димитров и Васил Хаджитанев били арестувани от германската полиция по подозрение, че са участвали в подпалването на Райхстага. На публично водения процес прокурорът оттегля обвинението. Тримата подсъдими са били освободени и се завръщат в Москва.
Но Москва определя друг живот на Благой Попов. В СССР настъпват събитията през годините 1937/39. През 1937 г. Попов е задържан и обвинен за участие в заговор за убийството на Георги Димитров. Следват дълги месеци на разпит и изтезание. На 8 март 1939 г. е изправен пред военната колегия на Върховния съд в Лефортовския затвор. Съдебното “заседание” е продължило десетина минути. На въпроса: признавате ли се за виновен, Попов отговаря, че не се признава и добавя: “Аз съм комунист и такъв ще си остана, назависимо от това каква ще бъде присъдата.”
Съдът се оттегля на съвещание. Извеждат Попов, затварят го в килия. На стр. 65 той продължава своите спомени и мислите, които минават през главата му. Ето и самият текст: “Изведоха ме в една малка килия, където, видимо беше, че подсъдимите очакват своята писъда. Стоях там десет-петнадесет минути, а може би и повече. Това време на очакване на присъдата ми се видя безкрайно дълго. Седя и си мисля ... Ето, настъпва краят...Двадесет години, най-хубавите години в живота на човека, отдадени за доброто на народа, окрилян от великите идеали на комунизма, в името на които прекосявах граници, забравих себе си, преминали в нелегална дейност, бягство от ръцете на полицията, тежко раняване от вражески куршум, две присъди и какви ли не още изпитания, и в края на краищата след няколко минути очаквам да ми бъде прочетена може би смъртна присъда, може би доживотен затвор... И защо? Страшна мисъл си пробиваше път в главата ми в този мрак. Не, това не може да бъде! Страшни престъпления, страшни братоубийства се извършваха сега, но все пак това не е реставрация! А какво е това, какво става? Ще узнаят ли някога моите български другари, че и аз и много невинни български комунисти си отиваме без никаква вина, като невинни жертви на ниски човешки страсти? Животът, човешкият процес се придвижва напред, няма сила, която да го върне назад. И някаква надежда се прокрадва, че все ще дойде ден и ще споменат и за нас. И топли сълзи се ронят по лицето ми.
Зловещият звън на желязо за миг ме връща към горчивата действителност. Вратата се отваря и надзирателите ме повеждат обратно в съдебната зала.”
Благой Попов е осъден на 15 години затвор в трудово-изправителни лагери. Разказвайки за своето арестуване през 1937 г., за следствието над него, осъждането му и за дългогодишните му страдания по неизбродимия съветски ГУЛаг, той дава своя принос в разобличаването на онова престъпно минало, заложило настоящето на България. За неговата съдба непосредствена отговорност носи лично Георги Димитров.
След смъртта на Сталин и разстрела на Берия атмосферата в СССР, но не и режимът, се променя. Главно по отношение на Сталин. В този смисъл са интересни спомените на Хрушчов, публикувани и на английски през 1970 г.
Делото на Благой Попов се преразглежда и той е оправдан. Двама свидетели по делото се отказват от показанията си против него, дадени по принуда. Попов допълва в своите спомени, че “за Петър Искров и Радионов (Раджата) нищо не се говореше, а и те са давали показания срещу мен, но сега съдбата им беше неизвестна.”
Благой Попов се завръща в България на 23 март 1954 г. след 16 години затвор в съветските лагери и заточение. На гарата в София по тяхно желание го посрещат само братята с жените и децата им, двамата му чичовци и старата му майка. А тя гледа дълго време, гледа, па казва: “Па да не ме лъжете! Това ли е синът ми!” Мъките по затворите и лагерите бяха оставили своите отпечатъци.
Ще завърша с мисълта, с която започнах. Като прибавим към тези спомени и 45-те години на сталински тоталитаризъм в България, проведен от Георги Димитров и Васил Коларов, ще разберем по-добре за какво се е жертвала Вела и как е била подведена.

Мир на праха й. Вечна й памет!