Лилов: Тодор Живков имаше много развити политически инстинкти

в. Политика

И той като Тито нямаше теоретическа подготовка и високи интелектуални заложби, но усещаше откъде може да дойде опасността. 10 ноември 1989 г. беше неизбежен и закъснял.

Александър Лилов е роден на 31 август 1933 г. в с. Граничак, община Белоградчик. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" и естетика в Академията за обществени науки в Москва. Специализирал е в Москва и Лондон. Доктор на философските науки. Професор в СУ "Св. Климент Охридски". Член-кореспондент на БАН от 1988 г. Секретар на ЦК и член на Политбюро на ЦК на БКП от 1972 г. до 1983 г. Член на Държавния съвет от 1976 г. до 1990 г. Директор на Института за съвременни социални теории от 1983 г. до 1989 г. Председател на ВС на БСП от 1990 г. до 1991 г. Преди 1989 г. е бил депутат в 30-то, 32-то, 33-то и 34-то Народно събрание. Депутат от БСП в 7-то Велико народно събрание и в 36-то, 37-то и 38-то Народно събрание.
- Г-н Лилов, наближава датата 10 ноември, когато през 1989 г. започна обратът в нашия политически живот. Какво точно се случи през този ден и какви процеси го подготвиха?
- Когато стана това събитие, аз не се намирах в България. Бях на 2-годишна специализация в Лондон. Естествено, бях в течение на нещата, защото от много десетилетия бяхме близки с Петър Младенов. 10 ноември беше неизбежен, но закъснял. Ако тези събития се бяха случили няколко години по-рано, а в идеалния случай -няколко десетилетия преди 1989г., ако беше извършено модернизиране на нашите партии и общества - както у нас, още повече и в Съветския съюз, социализмът нямаше да бъде в днешното състояние. Ако през 1968 г. в Чехословакия вместо танкове, бяха влезли разумът и съзнанието за необходимост от модернизация на социализма, перспективата и пред социализма, и пред капитализма щеше да е друга. За съжаление, капитализмът се ориентира по-добре от социализма и развитите страни като САЩ, Западна Европа, Япония, преминаха върху релсите на новите след индустриални технологии и развитие. Социализмът не можа да направи това и изостана от развитието на света. Обикновено историята не прощава такива изоставания. Така че "перестройката" бе необходима, но тя започна късно, провали се и вместо да реформира социализма, се превърна в неговия крах. А след 10 ноември ние разбирахме, че това закъсняло събитие не може да спаси социализма в България. След като вече ги нямаше Съветският съюз, Съюза за икономическа взаимопомощ, Варшавският договор - т.е. на Ялта беше сложена точка, една малка България нямаше как да запази социализма. Видяхме, че Югославия, която се опита да спре историята, претърпя пълен крах. Но ние разбирахме добре, че социализмът като идеи и социалистическата партия като носител на тези идеи можеха да бъдат спасени и свършихме тази работа.
- В отношенията си с Тодор Живков вие минахте през фазите на любимец и враг. От дистанцията на времето как оценявате тази фигура в нашата история?
-Това е сложна фигура. Ако говорим за България и БКП, тази сложност може да бъде разделена на две големи части. Едната е позитивна и тя се състои в това, че с тази фигура се постави вододелът между сталинизма и след сталинското развитие на социализма. Той е фигурата, чрез която този преход беше осъществен в България, избира се, като всяка сложна фигура той не е противникът на сталинизма, тъй като се е изкачил в йерархията още по онова време, но през 1956 г. той оглавява борбата у нас за слагането на край на тази епоха. И това е сериозна историческа заслуга. Втората му позитивна страна е в развитието на България от 1956 г. до края на социализма. Това е много позитивен период в икономическо отношение. Тогава България беше на 29 място в света по темпове на развитие, повиши се жизненото равнище, засилиха се сферите на образованието и здравеопазването, ние не познавахме явлението безработица и дори внасяхме работна сила от Виетнам, Куба, Кипър. Той беше търсеща фигура. Не бих го нарекъл големият реформатор. Не мисля, че беше способен да осмисли и да реализира цялостна стратегия за реформирането на социализма, въпреки че през последните 1-2 години говореше много за такава реформа. Но смятам, че той заговори за нея, когато вече беше късно за такива реформи. И заговори не само, защото е видял тази необходимост, а и от желание да съхрани режима и своята роля в политическия живот на България. Но има и една втора част на неговото наследство, която е сериозна точно колкото първата. И това е, че дългото му престояване във властта задържа много процеси и в държавата, и в партията. Той е сериозен участник в негативното развитие на реалния социализъм и в прилагането на съветския модел в България. И сега няма защо нещата да се нагласяват така, че той едва ли не е бил борец срещу този модел. Той беше негов ярък представител и проводник.
Сериозни са "заслугите" му и за нарушаването на демокрацията и за подтискането на гражданите. Той имаше сериозно участие в разправата с хората, на които не можеше да разчита. 30-годишното му пребиваване начело на партията задържа развитието на нейните кадри и на новите поколения, които носеха духа на времето и разбираха нещата повече, отколкото това беше достъпно за него като представител на една генерация, която през този период естествено слизаше от сцената.
- Каква беше причината Живков да ви отстрани?
- Имаше период, когато той имаше доверие в мен, даде ми път и влязох в ръководството на партията и държавата на много млада възраст, което беше невероятно за онова време. След това влязоха и други от нашето поколение - Петър Младенов, Огнян Дойнов, Людмила Живкова и т.н. Сетне настъпи период, в който по едни или други причини той реши, че трябва да бъда изведен от ръководството на партията. Но откровено казано, аз не изпитвам желание за мъст, защото имах 7 много щастливи години. Бях директор на най-хубавия български институт - Института за съвременни социални теории, който имаше всички финансови и кадрови възможности да следи от първа ръка процесите в света, в Европа, в България. Ние разполагахме с всички заглавия, които излизаха в света. При нас работеха хора, които владееха минимум два западни езика. Тези 7 години ми дадоха много за моето развитие. Трудно ми е да отговоря кратко на въпроса ви защо ме отстрани. Със сигурност съм загубил политическото му доверие. Мисля, че не толкова става дума за конкретни постъпки, колкото за разбирането, че съм представител на една друга възрастова и политическа генерация. Хората от моята генерация вече бяха навлезли на министерско, областно и местно ниво и в управлението на предприятията и вероятно това го е притеснявало. Както той се изразява в доклада за моето сваляне - аз мога да стана опасност за единството на партията. Най-вероятно се е безпокоял, че в мен може да се породи желание за промяна. Вероятно не е грешал. Той имаше силни политически инстинкти. Беше надарен в това отношение. Познавам още един човек с толкова силни политически инстинкти - това е Тито. Както и Живков, той нямаше теоретическа подготовка от европейски мащаб, нямаше изключителни интелектуални заложби, но имаше много развити инстинкти и усещаше откъде може да дойде опасността. Това го правеше крупен политик. Може би тогава у Живков са заработили точно те.
- Преди 16 г. начело на БСП стояхте вие като теоретик и Андрей Луканов като практик. Имаше ли сблъсъци между вас?
- Имаше сблъсък между различните визии за развитието на България и на БСП и това беше естествено, тъй като водовъртежът беше много голям. След сътресението от исторически мащаб се появи въпросът "Накъде?" Имаше различни тези. Според едни, най-бързият път водеше надясно - в традиционната социалдемокрация. Според други този път в момента наистина не търпеше драматичен крах, но беше в много сериозна криза и трябваше да се търсят решения отвъд реалния социализъм, но и отвъд традиционната социалдемокрация. Едното виждане имаше по-краткосрочен, конюнктурен характер, а другото, според моето разбиране, имаше историческа перспектива. Затова сблъсъкът между отделните личности - носители на тези две визии, беше логичен и исторически обоснован. Е, имаше и други сблъсъци, но този беше главният.
- Недостатъчната модернизация на БСП ли беше причината да поведете подписката на 19-те, от която започна краха на правителството на Жан Виденов?
- Смятам за сериозен и показателен фактът, че в условията на реална демокрация БСП успя два пъти - през 1990 г. и през 1994 г., да спечели със мнозинство свободни парламентарни избори. Това говори за влияние, за правилна политика, за широко доверие, което възлизаше на около 3 милиона гласа. През 1995 г. имахме добър икономически и политически напредък. Но през 1996 г. се появиха симптоми, които се развиваха бързо и предвещаваха буря. Беше ясно, че зърненият проблем предвещава много тежка ситуация. Още през март на заседание на Висшия партиен съвет (ВПС) беше обърнато много сериозно внимание на това. След това се появи симптомът с банковата криза и също беше очевидно, че ако не се вземат мерки, можем да изпаднем в тежка финансова ситуация. Проблемът можеше да се реши с един частичен ремонт на нашето правителство, след който да направим сериозна стъпка напред. За съжаление, това не беше направено. По-късно, когато нещата се задълбочиха още повече, имахме още по-сериозни разговори и предупреждения. Дори ВПС прие писмено решение от десетина точки, които много категорично и ясно формулираха проблемите и пътищата за тяхното решаване. Но по едни или други причини това не беше направено, поради което се очерта опасността от обществен сблъсък и лоши последици не само за управленския екип, но и за цялата партия. И тогава се стигна до писмото на 19-те. Искам веднага да уточня, че Жан Виденов е представител на младото поколение в БСП и в морално отношение е много приемлив за партията, защото е честен, волеви, не е корумпиран и не превърна властта в източник на лично облагодетелстване, така че в това отношение той е безукорен. Но за съжаление не взе мерки навреме и реакцията на цялата партия беше необходима, за да не се стигне до много тежки ексцесии в страната. За още по-голямо съжаление, точно това стана, процесите се развиха много неблагоприятно както за БСП, така и за цялата държава. Бих искал да се надявам, че урокът от 1996 г. няма да бъде забравен.
- Жан Виденов, Николай Камов, Георги Първанов, Янаки Стоилов... Това са все хора от т.нар." работилница за кадри на Лилов". Как подбирахте хората край себе си?
- Една част от тях се подбираха сами. Те се появиха в трудната тогава обстановка като млади лица на партията, които животът постави във водовъртежа на събитията. Помня, че тогава беше на мода тезата за нови лица. От една страна това беше необходимост, но от друга беше доста удобна маска за определени хора, които под този лозунг искаха да стигнат бързо до върховете на властта. Аз като всеки друг деец на партията внимателно наблюдавах растежа и качествата на младите и виждах в тях политическо бъдеще. Тогава се обсъждаха стратегическите и програмните въпроси на партията и всички тези имена, заедно с Александър Маринов и други, участваха в съставянето на програмата на партията "Нови времена, нова България, нова БСП" и се изявиха като хора, на които БСП може да разчита в бъдеще. Тогавашното младо поколение се разви различно. Сега то стана средно поколение и перчемите им започнаха да белеят. Но тогава черните перчеми бяха на мода в БСП. Някои от тях станаха видни дейци на политическия ни живот, други резигнираха, трети напуснаха партията. Аз не драматизирам този процес, но за някои от тях съжалявам, защото бяха интелектуално добре сложени и имаха ценни морални качества.

Ива НИКОЛОВА

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите