|
От техния вестник седем е, явно и него не четат. Човекът е направил много точен анализ. Трябва само акъл да го оцените.
Президентските избори и разделението на реформистките избиратели
Тези граждани са далеч по-радикални в своите позиции
Радан КЪНЕВ
Президентските избори минаха. Време е да се анализират резултатите от тях. Ето и моите размишления.
Според мен тези избори показаха, че «десният», а всъщност реформаторски електорат е разделен и това разделение не е плод на лични дрязги на неколцина лидери, както медиите внушаваха, а и продължават да внушават. Налице са програмни, ценностни и дори психологически различия, които попречиха на гласоподавателите да се обединят дори тогава, когато лидерите им се снимаха в поза «Д'Артанян и тримата мускетари».
Съществува все по-дълбока пропаст между – условно казано – «партийните десни», т. е. твърдите електорати на двете основни партии СДС и ДСБ, от една страна, и един по-широк кръг от реформистки настроени граждани, които имат все по-слаба мотивация за участие в избори.
Пасивността на твърдите ядра
«Партийните» избиратели се отличават с безусловна вярност към десния консерватизъм, който в общия случай е наследен от техните родители. Тяхната мобилизация би гарантирала на един общ кандидат поне участие на балотаж. В огромната си част те изискваха и приветстваха единната кандидатура на десните партии, но… мнозина от тях НЕ гласуваха за нея.
Причината е проста – разделението между твърдите ядра на ДСБ и СДС съвсем не е случайно, произволно и нещастно стечение на обстоятелствата. Днес привържениците на основните десни партии имат различия по десетки въпроси, различни мотивации и очаквания за участието си в политиката. Дясното единение за президентските избори беше мотивирано от стремеж за сглобяване на печелившо мнозинство. И от мечтата за възстановяване на твърдото антикомунистическо и консервативно ядро, което да възприеме идеите на ДСБ, и «въоръжено» с тях, да обедини десния вот и постигне резултат, сходен с този на действащия президент.
И двете мотивации бих определил по-скоро като мечти, отколкото като осъществими стратегии.
Според мен нито една от двете групи не видя в г-н Беронов 100-процентово олицетворение на надеждите си, а процедурата по преговорите за обща кандидатура настрои скептично привържениците и на двете основни партии на «дясното».
Това разочарование се изрази в отказ от гласуване, мотивиран от нежеланието за съпричастност към нова загуба, нежелание за подкрепа на една некрасива процедура, страх от заемане на позиция, която би изглеждала подчинена на недолюбван политически лидер.
Реакцията на реформистката периферия
Що се отнася до избирателите с реформистки позиции, които не обвързват позицията си с постоянна симпатия към конкретна партия, можем да констатираме, че те бойкотираха изборите. Основен извод от (не)гласуването на 22 октомври е, че те не само не се вълнуват от взаимодействието на «десните» партии, но дори се отнасят враждебно към този процес, който връща реформаторската общност на плоскостта на 90-те години.
Реформистката периферия се състои предимно от т. нар. «активни» граждани, чиято «дясна», антистатукво позиция е основана на лични борби и проблеми през последните години. Рядко политиците от десните партии оценяват факта, че тези граждани са далеч по-радикални в реформистката си позиция. Тяхната отстраненост от политиката на «дясното» се дължи не на разединението на няколко малки партии, а на нереформираността на тези партии, на относителната им неадекватност към ежедневните проблеми, особено тежко проявена в клиповете и посланията от кампанията на г-н Беронов.
Именно във връзка с оценката на поведението на тези радикални избиратели са необходими сериозни изводи за
президентските избори и посланията на «дясното»
Резултатът от 22 октомври показа, че редица познати послания – някои от началото на прехода, а други – рожба на кризата на дясното през последните години – не работят. Част от тях не въздействат дори на твърдите електорати, а други отблъскват периферния радикален вот.
На първо място, стана очевидно, че твърдите и неадаптирани антикомунистически послания не въздействат емоционално никому. Те не мобилизират дори и най-твърдия електорат, състоящ се от хора, лично пострадали от комунистическия режим. Напротив – очевидната безпомощност на кампания, основана на песни като «Вдигни очи» и «Аз не съм комунист», дразни хората, които са разочаровани от липсата на декомунизация в обществото.
На второ място, традиционно дясното, консервативно и патриархално послание предизвиква симпатии сред тесен кръг избиратели, повечето от тях – твърди симпатизанти на Демократии за силна България. Според мен продължава да не се оценява фактът, че над половината реформистки настроени граждани на България нямат «десни» и «консервативни» социални позиции и убеждения. Ударението върху консервативния образ и послания през кампанията даде ясни доказателства за тази моя стара теза – твърде късно и на висока цена.
В същия контекст стана ясно, че изявеното патриотично говорене е чуждо на част от реформистките среди. Мнозина от българските граждани със силни прозападни настроения се гордеят със способността си да гледат критично на собственото си общество, с неговите примитивни традиции и културна изостаналост. Дори в умерения национализъм те не виждат друго освен популистки реверанс към хора, които не понасят.
И най-сетне, мантрата на дясното единство е толкова по-отблъскваща, колкото повече отблъскващи муцуни сядат на масата на преговорите. Практически никой от съюзниците на ДСБ не носи свой електорат, но много ефикасно отказва чужд. Този процес се прояви дори и между партиите, членки на ЕНП или части от старото, голямо СДС/ОДС.
Показателен беше резултатът от заиграването с популистката «десница» около селския кмет на София Бойко Борисов. Практически нито един от симпатизантите на т. нар. сдружение ГЕРБ не подкрепи г-н Беронов, но мнозина представители на радикално реформистката периферия бяха отвратени от фалшивата кметска «подкрепа».
Цената на фалшивата победа
Реформистките партии платиха скъпа цена за компромисите, допуснати в името на една, да не кажа невъзможна, победа.
Демократично настроените избиратели или, както предпочитам да ги наричам, избирателите – реформисти от самото начало на кампанията не вярваха в победата на тези избори. За разлика от лидерите на десните партии, мнозина граждани с реформистки убеждения разбират, че са в позиция на социално малцинство и предпочитат честно да си признават този факт. Те не са склонни на компромис в името на изборна победа и с готовност наказват подобни компромиси, като задълбочават загубата, лишавайки десницата от своя глас.
На реформисткото малцинство е очевидно нужен подход към стратегическа загуба, съпроводен с крайна мобилизация на ресурсите и изграждане на модерен образ и послание. Дали отделните десни партии ще намерят начин да осъществят този проект заедно е без значение за избирателите – те дори печелят от конкуренцията на идеи, тъй както губят от безидеен компромис.
|
Четиво за Костовисти
