Имам преки наблюдения от този район. В паспорта на майка ми до 1977 г. пишеше, че е македонка (??) макар, че е родена на българска територия. И всичкото това благодарение на алкохолишките изтъпления на Гошо Тарабата при срещите си с онзи пезевенк Тито.
(По нареждане на Сталин Г. Димитров е изпратен в България едва през ноември 1945 г., когато Източна Европа е вече под здравия контрол на "червената армия" и на службите на Берия. Наред с Улбрихт в съветската окупационна зона на Германия, Бйерут в Полша, Готвалд в Чехословакия и Ракоши в Унгария той е просто един от московските емисари, които скоро оглавяват партийно-държавните структури в съответната подопечна територия на комунистическа Русия, за да довършат съветизацията. По-специалното при Георги Димитров е, че с преговорите за българо-югославска "федерация" той трябва да подмами в клещите на Сталин югославския комунистически вожд Тито. В течение на терористичните си действия срещу нацистките окупатори Тито е създал свои собствени въоръжени сили и свои собствени репресивни органи. За разлика от останалите си източноевропейски "колеги", той няма намерение да играе ролята на московски наместник и дори бленува да създаде своя собствена комунистическа миниимперия, като погълне Албания, България, а по възможност и Гърция. Затова в преговорите с Георги Димитров Тито иска България да се присъедини към неговата "Федеративна народна република Югославия" като седма "народна република", но Сталин нарежда на Георги Димитров да се застъпва за "федерация" от две "единици" - Югославия и България. След като стремежът на Тито към самостоятелност довежда през 1948 г. до открит конфликт със Сталин, Георги Димитров бърза да подчертае, че "нерушимата дружба и приятелство със Съветския съюз са необходими на българския народ, както слънцето и въздухът за всяко живо същество".)
Създаването на обща федерация с новите Югославски федерации е било на косъм:

Доклад на члена на ПБ на ЦК на БРП (к) Владимир Поптомов, - изнесен пред конференция на разширения състав на околийските комитети на ОФ от Пиринския край на 25 април 1948 г., се съдържа следната констатиция, която е блестящ пример за атипичното в българо-сръбския диалог очерняне на своето и своите за сметка на сръбскостта. Тя е направена, след като са заклеймени някои деятели, чужди агенти и шпиони, които противопоставят Тито на Г. Димитров и обратното, мътейки по този начин главите на хората от Пиринския край:

"Отсъствува у нас последователна бдителност и против прояви на тесногръд български национализъм и дори на великобългарски шовинизъм и в някои отечественофронтовски среди. Трябва открито да си признаем, че макар отечественофронтовската власт да продължава вече повече от три години, все още в нашите учебници по история, география и други науки ще намерите значителни остатъци от националистически и шовинистични изкривявания. Така например по отношение на националностите, които населяват България, в нашите географии ще намерите всички други, но не и македонци. Също така Пиринският край там не се отбелязва като македонски край. Сериозни изкривявания вие ще намерите и в учебниците по история. Това са, разбира се, наши големи минуси и опущения, на които ние, отечественофронтовците, трябва да обърнем сериозно внимание и вземем решителни мерки за тяхното премахване".

Но инцидента във Вършка чука (инцидент слабо казано, по - точно клане) променя хода на събитията. Една нощ сръбски граничари преминават границата и заколват двама наши граничари. Взимат личното им оръжие и манерките за трофеи, които на сутринта демонстративно показват на граничната ни застава на Връшка чука. Граничарите ни отвръщат на удара с удар - ха някой сръбски граничар е шавнал, ха са го свалили. Граничната война продължава към 20 дена с жертви от двете страни. Но идва др. Молотов от Маскве и въвежда ред и дисциплина. Българските ученичета рисуват др. Тито с окървавен нож в ръка.
Край на приятелството, край на разбирателството. Край на такива стихотворения:
По твоите шосета разорани
минават бавно нашите коли.
Повярвай ни, за всяка твоя рана
и нас започва вече да боли.
И щом съзрем селата разрушени
и чуем за избитите деца,
душите ни загризва угризение,
тъмнеят гузни нашите лица.
Че срещате ни вие като братя,
а вчера бяхме злостни врагове,
че немецът насила ни изпрати
да гоним твойте верни синове.
Със немеца разправяме се вече.
Кръвта не става лесно на вода.
Ще бъдем с вас едно. И в дружба вечна
ще бдим за общата си свобода.
Радой Ралин, 1948 г.

Литературните експресии предобивят коренно противоположен образ на Тито:
(обяснение на детска рисунка)
"Коритото
пълно е
с едри монети,
а прасето
е с надпис
"Тито".

[...]

Изверго,
щом децата
те мразят така,
как те мразиме ний
помисли си!"
Б. Райнов, 1950


Това горното като лирическо отклонение.

Лично за мен "пирински/a македонец/македонка" е по- скоро състояние на духа отколкото тероториално или етническо (само)определение. Много темперамент, много нещо. Документираното омакедончване на българското население около Пирин и Западните Родопи, предполагам че се дължи на желанието на българските власти да дразнят сръбските такива след периода на разрив между отношенията. Друго нормално обяснение не виждам. С една дума комунизмът не прощана - бил той сръбски, български или съветски.
Между другото имам етнографска справка от 1895 година, издадено от министреството на Народното просвещение. Справката е правена от експедиция - пътуване по долините на Струма , Места и Брегалница. В статстиката няма данни за "македонско население". През 1900 информацията е публикувана от Българското книжовно дружество:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите