Отново на фронта.
Обявената на Германия война много скоро се превръща от символична в действителна. Стълкновенията между двете армии започват по граничната полоса още на 10 септември. Българските войски в Македония и Поморавието, които на настояване на съветската дипломация започват да се изтеглят, на практика остават небоеспособни, пленени са части от техните щабове и оттеглянето се превръща в открита деморализация. Необходими са крути мерки за възстановяване на дисциплината в армията.

Още на 17 септември българската войска е включена в състава на съветския Трети украински фронт под командването на маршал Толбухин. За кратко време се окомплектова 450 000-дна армия, оперативно разделена на пет армии под командването на генерал-майор Ив. Маринов. (...) Главната оперативна цел на войската е да прекъсне комуникациите на оттеглящите се от Гърция германски войски. Българските войски преминават в Настъпление на 8 октомври. Парадоксалното в случая е, че България все още не е сключила примирие със силите на антифашистката коалция, което означава, че странат води война, без да има ясно определени политически цели и задачи.

Дни преди да започнат бойните действия българската дипломация успява да изтръгне съгласие от Йосип Броз Тито българските войски да преминат през югославска територия. Преговорите се водят в Крайова (Румъния) с решаващото посредничество на Москва. На 5 октомври е подписана спогодба, която позволява на българската армия са навлезе отново в териториите, които е напусната в началото на септември, обявена за окупатор от съюзническите сили. Трудностите произтичат от македонския въпрос, тъй като югославските комунисти вече издигат като своя главна цел пресъединяването и на Пиринския край към територията на Югославия.

Едва на 28 октомври, когато българските войски вече приключват първите си бойни операции, в Москва приключват преговорите на българската делегация със СССР, САЩ и Англия за сключване на примирие и нормализиране на отношенията. Подписаното примирие определя българските задължения към съюзниците. В страната се установява междусъюзническа контролна комисия под ръководството на съветското правителство. Но в примирието липсва възможността България да бъде третирана като участничка в антифашистката коалиция въпреки прякото участие на българската армия. Победените получават само онези права, които победителите решават да им отстъпят. СССР няма никаква изгода са се стреми България да получи тази възможност, тъй като по този начин се явява закрилник и защитник на националния суверенитет и оказва неоценима помощ на българските комунисти. Западните съюзници, предварително предали България в орбитата на съветския блок, къщо нямат изгода и интерес от равноправно третиране на страната, тъй като по този начин задоволяват интересите на основния си съюзник и имат възможност да оказват помощ на другите балкански държави.

До края на ноември българското правителство създава 100 000-дна елитна Първа българска армия под командването на генерал Владимир Стойчев. Тя продължава участието си във военните действия в западната част на Югославия и в Унгарската пуста и в началото на май 1944 г. достига до територията на Австрия. С настъплението си в междуречието на р. Дунав и р. Сава, при Дравската отбранителна операция и с Мурската настъпателна операция Първа армия спомага за разгрома на хитлеристките войски.

В заключителния етап на Втората световна война България дава 38 822 свидни жертви. Материалните загуби също са огромни и задълбочават тежката финансова и икономическа криза в страната. Макар и не вземан от дипломатите на Великите сили насериозно, българските дипломати получават сериозен аргумент при бъдещите мирни преговори за установява на следвоенното устройство в Европа.

Нещата никога не са толкова прости, колкото хората, които ги твърдят.
... -Ибн Фльор