|
Сталин и неговите придворни
Йорг ФРИДРИХ
Сензацията на литературната есен в Германия е току-що излезлият в немски превод масивен труд на британския историк Simon Montefiore «Сталин – В двора на червения цар»*. След големия си успех в Англия и САЩ книгата разпалва духовете преди всичко с несрещаната досега автентичност на пресъздадения образ на Сталин като частно лице, в затворения свят на кремълските чертози и кунцевската дача. Montefiore използва много нови архивни материали и по мнението на повечето критици изгражда една от най-запомнящите се политически биографии на комунистическия тиранин, обхванат от жажда за власт, мегаломания и садистична отмъстителност. Публикуваме една от най-новите рецензии за книгата, излъчена по «Дойчландрадио Култур»
Вячеслав Молотов, съветският външен министър, наричан от другарите си Железогъзия заради непреклонната му издръжливост, също така известен покрай пакта Молотов – Рибентроп, един пакт, с който Хитлерова Германия и Сталинска Русия се договарят да разпалят Втората световна война, та същият този Молотов признава към края на живота си през 1986, че понякога все още му се присънвал Вождът:
При това обстановката е много странна. Обикалям из нещо като разрушен град и не мога да намеря изход. И тогава изведнъж срещам НЕГО.
С този цитат завършва последната от 760-те завладяващи страници от книгата на един млад британец за престъпния болшевишки режим, тъкмо онзи режим, на който главно дължим освобождението си от нацизма. През пролетта германският канцлер не пропусна да участва в отпразнуването на това обстоятелство в Москва. По време на победната церемония отсъстваше каквото и да е припомняне за съдбата на 20 до 30 милиона съветски граждани, изтребени от Сталинската държава.
Причината за това е може би във факта, че руският президент е възпитаник на КГБ - тайната полиция, пряка служебна наследничка на сталинската кланица, наречена НКВД. Пречистването тъкмо на подобни органи е винаги радостно явление. Най-лесно това става в условията на тактично забравяне на миналото. Всъщност цялата история на Съветския съюз се отличава с голяма доза «железогъзост». Другояче трудно може да се проумее, какво има чак пък толкова за празнуване в победата на най-престъпната по броя на своите жертви държава на всички времена.
Книгата на Montefiore получи сензационен отклик в Англия, следващият партньор на Съветския съюз след Хитлерова Германия. Както в разказа на престарелия Молотов, и в кошмарните руини на модерната историография неизменно срещаме НЕГО, в чиято чест вдига тост премиерът Чърчил през 1943:
За здравето на Сталин Велики! Тогава британският гвардейски офицер пристъпва към декорираната маса с продълговата черна кутия и внимателно вдига капака. Под него, положена върху виненочервено кадифе, блясва сабя. Поставят скъпоценната вещ върху дланта на Чърчил, който се обръща към Сталин: "Негово Величество, крал Джордж VI, ми възложи да Ви връча тази сабя на честта". Сталин задържа почтително сабята дълго в ръцете си, след това с внушителен жест я докосва с устни. Той е дълбоко развълнуван, очите му дори се изпълват със сълзи.
Церемониите както през 1943, така и през 2005 отдават почит на един гениален ум, когото досега никой не е успял да пресъздаде така непосредствено и осезателно както Montefiore. Създаденият портрет на маниакален политически сексубиец е смесен от три основни колорита: грузинските му корени, стигащи дълбоко до ориенталския деспотизъм; марксистката мисия, която с брутално насилие се опитва да се справи с постоянната съпротива на Реалността срещу маниите за всеобщо освобождение; и третият - макиавелизма като властово изкуство, което опиянява хората с любимата им дрога - враждебната озлобеност.
Към чудноватостите на сталинизма открай време се числи готовността за сътрудничество, което винаги са проявявали неговите партийни жертви. Спътниците на Ленин и Сталин се самообвиняват масово по време на вълните от чистки между 1937 и 1950 във вредителство и шпионаж ту в полза на Германия, ту на Америка или на световния ционизъм. Все сили, впрочем, с които Сталин днес е съюзник, а утре - в конфликт. Той играе ролята на предател на самия себе си и «перебежчик» в лагера на всички негодници, които познава. За сметка на това са обезглавявани неговите съратници, оказали се неспособни на толкова шеметни смени на курса.
Чрез най-ужасни изтезания НКВД изтръгва самопризнанията им от техните тела и още по-страшно - от телата на жените и децата им. Берия, ръководител на НКВД от 1938 до 1950 - когото Сталин представя през 1945 на своите западни съюзници като «нашия Химлер» - се включва, както предшествениците и приемниците си собственоръчно в изтезанията. Химлер едва ли би се справил с това, не защото е по-добър, а просто защото е друг. Montefiore критикува съпоставянето и съизмерването на червените и кафяви чудовища като безпредметно:
Западът се отдава на култ към негодниците, провежда един вид зловещ конкурс между Хитлер и Сталин за званието «най-страшният диктатор на епохата». Демонологията обаче няма нищо общо с историографията, тя заклеймява само даден психопат, без да ни научи нищо за опасностите, които произтичат от утопичните проекти и системи.
Социалистическата утопия смята себе си до ден-днешен за квинтесенцията на човеколюбието и отказва да е отговорна за социалистическите системи под водачеството на Ленин,Сталин, Мао, Пол Пот и пр. Те били обезобразили добрата идея и затова трябвало да бъдат елиминирани от нея. Големият принос на Montefiore е, че описва изключително радетели на добрата воля, които са заети все с елиминирането на обезобразители. Самите елиминирани също до дъното на душата си са убедени елиминатори. Всички познават затворения кръг на насилието и истината: Вярно е онова, което налага насилие. А насилникът от своя страна побеждава, защото зад него стои истината. Все едно и също е.
Ето как елиминираните умират с вика «Да живее Сталин» на устните. Той самият също не е обиден на жертвите. Както всички в партията, и той е наясно, че причините за екзекуциите са изфабрикувани. Но дали все пак вярва в правотата им, задава си въпроса Montefiore?
Да, и то с истинска страст, защото е политически необходимо, а това има по-голямо значение от простата истина. «Само ние самите ще можем да решаваме кое е вярно, а кое погрешно», казва той на Игнатиев.
Игнатиев, последният от началниците на ведомството за изтезания, умира мирно, награден малко преди това с високо отличие през 1983. Истината и за този убиец е също въпрос на необходимост.
Необходимостта е горчива последица на несъмнено Вярното. От момента, в който марксистите разбират накъде се ориентира историята, на тях по необходимост им се налага да извадят от строя грешно ориентираните. Имаш ли на разположение държавната власт, най-сигурното средство е: ликвидиране!
След това Сталин уверено маневрира страната си към Втората световна война. Първата бе предизвикала Руската революция, Втората, дай Боже - Световната революция. За жалост Сталин обърква сметките си в покера на воюващите сили, така че първоизбраният му партньор след две години хваща самия него за гушата и го гони чак до предградията на Москва. От страх, че омаломощеният му от терора народ е готов да сътрудничи на Хитлер, Сталин заповядва да се депортират и масово погубят считаните за ненадеждни кримски и кавказки племена.
Сталин дължи триумфа си на усилията на Червената армия, оборудвана с непресекващи материални доставки от САЩ, триумф, който много скоро кара неговите доставчици да изпаднат в страх и трепет. Следва нов завой и нов терор. Световната война измътва атомната бомба, която след 1949 победителите насочват един срещу друг. Сталин отново започва да пресява народа си, прилагайки изпитаното си универсално лекарство - масовия терор. Образът на врага, който той предписва този път, е гротескно съчетание от евреи и стари болшевики като Берия и Молотов, в съзаклятие с лекари-убийци. Насред последната си битка той е поразен от удар, според слуха, пуснат от Берия, не без намесата на неговите докторски умения.
Когато жената на Молотов, еврейката Полина Жемчужина, се завръща от затворническата килия и научава за смъртта на Великия гений, обрекъл я на гибел, тъй като я е обявил за паяка, стоящ в центъра на заговорническата мрежа, тя пада в несвяст. Нима Вождът я е оставил сама на произвола на съдбата? В опустошената зона, където той среща сънуващия Железогъзец, няма равен на него. Властта и разрушението се сливат за Сталин в едно; може би тъкмо затова този гениален изрод запазва и до днес непреходната си магическа сила в политиката. Неговият колега от Германия не е подходящ за целта - защото е претърпял поражение.
Преведе Милен РАДЕВ
* Simon Sebag Montefiore, «Сталин - В двора на червения цар», издателство S. Fischer, Франкфурт на Майн, 2005
Simon Sebag Montefiore, «Stalin: The Court of the Red Tsar», издателствоVintage, 2005
ДОБРОТО ВИНАГИ ПОБЕЖДАВА!<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от Dobrata на 08.10.05 22:12.</EM></FONT></P>Редактирано от Dobrata на 08.10.05 22:37.
|
«железогъзост». 
