|
Вече три години Соломон Паси и началникът му Симеон Сакс Кобургготски спасяват българските медици в Либия чрез тиха дипломация.
Никой не знае каква точно е тяхната тиха дипломация. Тя се прави скришно и потайно. В задния двор на политиката. Хората почти нищо не знаят за нея. Могат само да си представят как се прави. И често си представят следното:
Соломон Паси влиза в палатката на Кадафи и прави всичко, за да му се хареса. Стига да е пристойно, разбира се. Хвали полковника и го ласкае. Подмазва му се. Казва му, че е привлекателен мъж и голям държавник, който води страната си към светли бъднини и сияйни върхове. Че преди време отношенията между България и Либия са се влошили по вина на бившите управляващи, които са много лоши. Даже един тогавашен лош правосъден министър казал, че Либия не е бяла държава. Но в България всички възнегодували срещу него. А после наказали всички лоши бивши управляващи, като вместо тях си избрали един добър цар, който има много връзки в арабския свят, а освен това много обича Либия и най-вече нейния държавен глава полковник Кадафи.
След всички тези излияния полковник Кадафи изпада в умилителна отрада, звънва един телефон, където трябва и медиците са спасени.
Приблизително така в България си представяха тихата дипломация на омайния очарователник Соломон Паси и на неговия началник с многото арабски връзки Симеон. Обществото одобряваше действията им, подкрепяше ги и им вярваше. Доста хора и досега им вярват. Трудно се преодолява останалото от времената на социалистическия реализъм убеждение, че само по този начин се върти истинската дипломация и че само по втория начин може да се раздава истинско правосъдие. В онези времена Българи и Либия бяха братски страни. И в братска България партийното началство можеше с едно вдигане на телефона да нареди на прокурора какво да бъде обвинението и на съдията каква да бъде присъдата. Тогава синът на първия партиен и държавен глава можеше спокойно да си изнасилва телевизионни говорителки и да ги изхвърля през прозореца след съответната употреба. Защото Татето, Батето, Каката и всички останали манадарини на комунистическата каста можеха винаги да се обадят комуто трябва и високопоставените синчета тутакси биваха измъквани не само от отрезвителното, но и всеки съд и затвор.
Цяло поколение българи отрасна с подобни представи за правосъдието. Повечето хора и досега са убедени, че то може да върви единствено по кривите пътища.
Тези убеждения са свързани не толкова с тихата дипломация, колкото с тихата глупост. И с шумната също. Защото имаше и шумна.. Тя си проби път с крясъци, медийна врява, митинги, свещи и дунанми. Най-бележитият и мощен неин представител бе вездесъщият, неустоим и неизтребим шоумен на БиТиВи Трифонов. Преди три-четири години той продъни всички мегдани и телевизори с гневните си рикания срещу задържането на медиците. Но гибелният му гняв и патетичната му джабала не бяха насочени срещу Кадафи, а срещу българското правителство и най-вече срещу Костов, защото Костов го бил уж изгонил от някаква телевизия. А да използваш хорското нещастие за уреждане на лични сметки е не само шумна глупост, а нещо много по-гадно, скверно и мерзко. Защото тогавашните шоуменски патърдии не само не помогнаха на българите, но и насърчиха либийската полиция. Че от какво тя да се притеснява. Защо да не изтезава медиците. Нали в България ще негодуват не срещу либийското правосъдие и либийската полиция, а срещу своите си управници. А от мъченията либийските власти могат да извлекат двойна полза. Хем да изтръгнат лъжливи показания, хем непряко да отслабят едно правителство, което отдалечава страната си от Третия свят и я приближава към Европа.
Затова още в началото България трябваше да настоява за едно- единствено нещо. Справедлив съдебен процес. А когато медиците се оплакаха, че са били измъчвани, България трябваше високо, ясно, открито и недвусмислено, без никакви притеснения, съображения и уговорки да заяви, че този процес е несправедлив. След което да призове за помощ и съдействие всички правозащитни организации и цялата демократична общност. Както прави сега, когато вече е късно.
Вместо това в България за пет години се смениха примерно четири вида политика спрямо Либия и съда над медиците. Политиката на Костов, на Надежда Михайлова, на Соломон Паси и на Сакс Кобургготски. Единствено Костов заяви, че ако българите са били измъчвани, процесът не може де бъде справедлив и най-смислената политика е да се окаже натиск върху Кадафи. Политиката на Надежда Михайлова беше да поема приветствия при успехи и да не поема отговорност при неуспехи. Политиката на Паси е известна. Тихата дипломация. Резултатите й също са известни. Но най-чудна, омайна и поразяваща се оказа политиката на Симеон Сакс Кобургготски. За да постигне неговата ловкост и изящност в измъкването от отговорност госпожа Михайлова най-вероятно ще трябва да положи десетилетни усилия в паркетно-коридорни упражнения. Докато Кобургготски го постигна за по-малко от 800 дни. Вече три години той е пръв държавен ръководител, а никой за нищо не го търси, никой за нищо не му дири сметка, никой нищо не иска от него и никой за нищо не го обвинява. Ако Кадафи помилва осъдените обаче (той най-вероятно ще го направи), всички поданици тутакси ще обявят, че заслугата е на Симеон. Докато стане ли дума за търсене на отговорност, по някакъв новопридобит обществен тик, сходен с условните рефлекси у гръбначните, всичките тези поданици, надлежно насъскани от мерзостите на Слави Трифонов, неминуемо се нахвърлят върху Костов.
Включително и за това, че той си позволи да намекне за една старателно прикривана и срамна тайна. Тайната на вината. А има право да настоява за истинско правосъдие само този, който е предпоставил възможността за вина. Защото в България за това и дума не се обелва, но в Либия има стотици заразени деца и почернени семейства. Има и виновници за смъртта им. Справедливо е те да бъдат осъдени.
Виновна е на първо място либийската държава. За това никой не смее и да намекне дори. Но болницата, която уби децата, е държавна. Всеизвестно е какви са условията, редът, чистотата и порядките в подобни болници. Особено в страните от Третия свят. Най-вероятно, именно за да прикрие отговорността на държавата, либийският съд отправи към българите такива страшни обвинения и издаде най-тежките присъди. Възможно е, както каза италианският експерт Виторио Колизи, и българските медици да са проявили небрежност. Може би не са били достатъчно взискателни, не са въвели ред в болницата и са се оставили на общата мърлявщина. Ако имат обаче някаква вина, те отдавна са я изкупили с преживените в затвора ужаси и при един справедлив процес най-вероятно биха били освободени. Лошото е, че вече всичко зависи не от справедливостта, нито правосъдието, а от политическите сметки на Кадафи. Той печели при всички обстоятелства. Подпомогнат от извъртяната, калпава и безпринципна външна политика на България. И от глупостта. От старата, тиха, но могъща глупост, наследена от социалистическия реализъм и неговото кривосъдие. И от новата - шумна, нагла и безочлива, която налага на възхитеното природонаселение шоуменът от телевизия БиТиВи Слави Трифонов.
Иво БЕРОВ
|
Тихата дипломация и тихата глупост
