|
Владимир Криловски, Права человека в России
"....Жена найдёт себе другого,
А мать сыночка - никогда!..."
старинна руска каторжническа песен
Всеки път, когато руските власти обявяват загубите на своите войски в Чечения, те премълчават безследно изчезналите. Как мислите, защо? За да намалят количеството на загубите и да скрият от руската и световна общественост истинските мащаби на трагедията. Нали официално се води не война, а “антитерористична операция”.
А броят на безследно изчезналите руски войници за двете чеченски кампании се оценява на четирицифрено число. На 4 декември 2000 програма “Сегодня” на НТВ (тогава все още независима) съобщи, че само за втората чеченска кампания около 2000 души се водят безследно изчезнали. Наистина, не беше назован източникът на информацията и числото не бива да се взима на доверие.
Но съществува и друго число, близко до четирицифреното. Според Комисията за военнопленниците, интернираните и безследно изчезналите (която е към президента на Русия) към 20 февруари 2003 след двете чеченски войни са издирвани 832 руски войници. ("Новая газета", бр. 66, 8 септември 2003, "Без вести погибшие") Разбира се, за последната година броят им се е увеличил.
Да се опрем на това число, макар че то също не отразява реалната картина: по думите на началника на ростовската 124-а съдебно-медицинска лаборатория полковник В. Щербаков от средата на 2001 до септември 2002 тази комисия “фактически не е извършвала издирване на безследно изчезналите” поради липса на средства. ("Новая газета", бр. 66, 9 септември 2002, "Забыть слова "неизвестный солдат")
Из разказа на войнишка майка:
“Моето момче, както по-късно разбрах, изчезнал в Грозни още през януари 95-а. Неговият танк изгорял. Запишете фамилията му: Альошкин, Костя, беше започнал деветнайсетата си година. На мен чак пролетта, чак след три месеца ми съобщиха: изчезнал, казват, безследно. Заминах за Чечения, намерих неговите командири, те се оказаха свестни, не ме изгониха, нахраниха ме и казаха да се връщам. Няма го, казват, твоя Костя нито сред убитите, нито сред ранените.
Отидох при чеченските военни, отведоха ме добри хора. Чеченците също се отнесоха добре, заклеха се в своя Аллах, че моят Костя го няма при тях сред пленените. Те ми казаха: “Отиди в Ростов, там всички неразпознати ги държат в хладилни вагони.” И аз заминах.
Прие ме един доктор, младо момче, заведе ме във вагона, а там всички кой без глава, кой без ръце, без крака… Всички огледах, няма го моят Костенка. А през нощта тъкмо заспах, и веднага го видях. Казва ми: “Мамо, защо ме подминахте? Утре отново идете, аз лежа в първия ред щом влезете във вагона, трети откъм края. Само че нямам лице, изгоря, но под мишницата ми бенката си стои, Вие я помните.” Отидох сутринта и веднага намерих Костик – на същото място, което описа.” ("Новая газета", бр. 19, 15 май 2000, "Нет безымянным могилам")
Има много такива истории. Но и стотици други истории, когато я няма нито заветната бенка, нито белег, нито някаква друга особеност, по която майката да разпознае сина си. И никой никому нищо не подсказва насън… А в много други случаи от загиналите са останали (страшно е да се произнесе!) парчета плът, натрошени кости и черепи, части от челюсти… И всичко това – в целофанени пакетчета колкото длан… В действителност това не са безследно изчезналите. Според точния израз на “Новая газета” това са “безследно загиналите”. Човекът загинал неизвестно в името на какво и защо, а заедно с него загинало и името му. Сякаш човекът въобще го е нямало.
И ето, имат думата експертите.
Специалистите от 124-а лаборатория използват редица най-различни методи, та дори молекулярно-генетичен, но проблемът с идентификацията не е 100% разрешен. Надеждата изчезва, когато става ясно, че вече не може да се извлече запазена молекула, необходима за генетичния анализ. Тази нещастници ги погребват в Богородското гробище в подмосковския Ногинск и преди половин година, през септември 2003, след двете чеченски кампании там имаше 266 безименни гроба. ("Новая газета", бр. 66, 9 септември 2003).
Да изясним следното. Числото 832 е броят на официално обявените за издирване за двете чеченски войни (данните, вече казахме, са отпреди година) и се сумира от тези, които са изчезнали безследно, и отчасти от тези, които са погребани в Ногинск. 124-а лаборатория не е могла да ги идентифицира. Към това число трябва да бъдат прибавени също и тези, които по някаква причина не са попаднали в полезрението на споменатата президентска комисия. Те също са или изчезнали безследно, или са сред 266-те погребани в Ногинск. Едно приблизително изчисление показва, че към февруари 2003 за двете войни са изчезнали безследно най-малко 650-700 руски военни. И този брой се е увеличил за последната година.
Но войниците не могат просто да се изпарят, сякаш въобще не са съществували, освен ако не са дезертирали или попаднали в плен. Но такива случаи са едва десетки и те са известни в съответната военна част. (Сигурен съм, че чеченците имат поименни списъци на всички руски войници, които са били по различно време в плен при тях.)
Тогава къде са изчезнали – по най-скромни сметки – седемстотин наши момчета, хвърлени от руската власт в чеченския котел.
“На генерал Ермолов, командващия кавказката кампания през XIX век, и в кошмар не би му се е присънило, че по заповед на руски офицери стотици загинали руски войници ще бъдат трамбовани от своите танкове в замръзналия камънак на кавказката земя. Или десетки от тези нещастници ще бъдат хвърляни във вани с киселина в покрайнините на Грозни, за да бъдат прикрити загубите и покрай това да бъдат спестени пари от изплащането на помощи на техните майки и вдовици…”
Това е фонограма от документалния филм "Чечня. Свидетельство" – репортаж от мястото на събитието, размисли на известния правозащитник Станислав Божко за Първата чеченска.
През 1995, когато Грозни с дни е изравняван със земята от руската авиация, той с група правозащитници прехвърля на “голямата земя” руснаци, останали в града. Стотици руски деца, старци, жени му дължат живота си. (Новосибирска телевизия, програма "Четвёртое измерение. Окнами на Север", 1995) Тази година Станислав Божко беше предложен за международна награда за мир.
Във филма става дума за разпилените по цяла Чечения безименни братски гробове на руски войници, на които непрекъснато се натъкват местните жители. Не е необходимо, струва ми се, да обяснявам престъпността на тези погребения. А ваните с киселина... Трудно е да се повярва!
Но да се върнем към филма:
“…Тези момчета, които паднаха убити из целия град, а после с десетки ги товареха в камиони и ги хвърляха в резервоари в завода за киселина. И човекът напълно се разтопява… Това не е някаква фанатична логика, нарочно да ги разтопят. Не! Просто трябва някъде да се скрият труповете, защото за тях трябва да се плаща, за тези момчета…
Има показания на служител в чеченското МВР…
Глас: За труповете на руски войници, които воюват тук, това е вярна информация… Аз самият съм бивш служител на МВР… Тези трупове… Тях ги хвърлят в местата за киселинни отпадъци!
Водещ: Къде е това?
Глас: Заводски район, заводът за сярна киселина.
Водещ: Тоест ями?! Къде са те?
Глас: Ями! Където бяха местата за химически отпадъци.
Водещ: И това с цел да прикрият уликите?
Глас: Да, за да скрият уликите! Аз разговарях с офицер, с него по-рано сме служили заедно. Той плачеше със сълзи: “Аз утре ще напиша доклад! Отдавна бих напуснал! Но просто не мога да оставя момчета си тук! Труповете ги хвърлят в киселина! Това ми го каза един от специалния отдел.” Аз го питам:
Защо хвърлят момчетата в киселинните ями?
"За да не плаща ръководството компенсации на роднините на загиналите. Тези убити са прекалено много. По-удобно е да се напише “безследно изчезнал, безследно изчезнал…”
Пак казвам: не мога да повярвам!
Но да чуем отново фонограмата.
“Нашите войници не носят пластинки. Дрехите с военните книжки изгарят. Те често загиват в пожар – под развалините, в танка, в бронетранспортьора… Невъзможно е да разпознаеш овъгления труп. Единственото решение е металната пластинка. А щом веднага не е разпознат – в киселината. Пък и друго измислиха – от хеликоптера ги хвърлят в планинските клисури…”
В ума ми се роят въпроси, на които не искам да дам отговор, защото ще преобърнат целия ми свят. През 1995-1996 филмът няколко пъти беше показан по новосибирската, томската и кемеровската телевизии. Той получи Голямата награда на първия Сибирски бал на пресата през 1995 и първа награда на Новосибирския конкурс за кино и видео през 1996. Беше номиниран на Общоруския конкурс за видеопрограми ТЕФФИ-96 и беше широко огласен. И никой не го опроверга, никой не обвини сибирските телевизионни канали в клевета!
А през 2000-2001 по инициатива на Бостънския комитет срещу етническите чистки (с председател Виктория Пупко) филмът няколко пъти беше показан по бостънската телевизия. И руското консулство няма как да не е знаело за него. И отново никаква реакция!
Нека допуснем, че подобен кошмар с нашите убити войници е можел да се случи (макар и да е невероятно) в първата чеченска война. Тогава други хора управляваха страната ни. А днес?
Миналата година се натъкнах в интернет ("Чеченпрес", официалният сайт на президента Масхадов, 11 ноември 2003) на съобщение, че още от първата чеченска война във високопланинските езера Кезеной-Ам и Галан-Чож, а също в пусти места на Аргунската клисура и до днес от хеликоптери редовно се изхвърлят трупове на загинали в боевете руски войници…” Невероятно…!
А ето и още един документ, пак от Втората чеченска. Откъс от интервю, което известната правозащитничка Наталия Естемирова от приемната на правозащитния център “Мемориал” в Назран, Ингушетия, е взела от няколко очевидци на битката за Комсомолское през февруари-март 2000:
“МЧС (Министерството по извънредните ситуации) изхвърляше в ями убити крави и хора – и руснаци, и наши. Кравите ги слагаха отгоре. Човешките тела бяха в полиетиленови чували. МЧС-овците твърдяха, че това не са наши, а араби, уахабити… Но там имаше и наши. Ние след това ги прибрахме – около десет-петнайсет човека. Последният взехме на 29 март. Сега там всичко е обрасло…”
През октомври 2000 тези интервюта бяха разпространени сред делегатите на сесията на ПАСЕ в Страсбург, за тях със сигурност знае ръководителят на руската делегация Дмитрий Рогозин. По-късно те бяха публикувани в рускоезичната преса в САЩ, Канада, Израел и някои държави в ОНД, за което беше известно на дипломатическите мисии в тези страни. И нищо! Никаква реакция!
“…Сега вече всичко е обрасло…”
Така лежат там нашите момчета, затиснати от труповете на добитъка…
Въобще какво да се чудим! До днес лежат непогребани стотици хиляди (ако не и милиони) съветски войници, паднали в боевете с фашистите, в белоруските, брянските, смоленските, новгородските гори… Тези войници, дали живота си за родината, се водят за безследно изчезнали, но държавата не ги търси – за това няма пари. И ако не бяха доброволците-ентусиасти, които търсят по бойните места изтлелите им останки, ние отдавна щяхме да сме забравили за тях. Страшно е да го признаем, но наистина щяхме да сме забравили!
А тези, които едва вчера са загинали без следа в чеченската война? Тези, за които в различни ъгълчета на Русия още дълго ще се изплакват сълзи?
Защо техните роднини не получават никакви помощи?
Защо при погребването на останките в Ногинск понякога “няма нито военни почести, нито представители на властта, нито дори представител на министерството на отбраната…”? (НТВ, програма "Сегодня", 4 декември 2000)
Защо е намалено финансирането на 124-а лаборатория – ключево звено в сложния процес на идентифициране на неразпознатите останки, а статутът на лабораторията е понижен от общоруски до окръжен?
Защо не всички загинали в Чечения наши момчета имат опознавателни медальони? (В сваления при Ханкала през 2002 хеликоптер от 119 загинали единици имаха медальони - "Новая газета" бр. 66, 9 септември 2002)
Защо в руската армия, за разлика от армиите на цивилизованите страни, няма банка с разнообразни данни за военнослужещите – пръстови отпечатъци, антропологически данни, зъбна формула…, което много затруднява работата на експертите? ("Новая газета", бр. 66, 9 септември 2002; бр. 19, 15 май 2000).
Или по принципа: “Е, и какво? А колко пари икономисваме! Голяма беда, че не сме успели да идентифицираме някого! Няма човек - няма проблем!”
Колко познато, нали?
Какво бяха съветските хора за съветските ръководители? Прах във вятъра! Какви са руските граждани за днешните руски управници? Такива, които може безнаказано да бъдат тровени с боен газ, като при “Норд-Ост”; с които може, без да се боиш от нищо, да провеждаш “учения” като рязанските и които в Москва за голямо нещастие два пъти завършиха “успешно”; които може като в 95-а с десетки хиляди – руски жени, деца, старци и старици – да изоставиш на произвола в обсадения Грозни под ураганния огън на собствената си артилерия и авиация… На които може с месеци да не изплащаш заплатите, с години да не доплащаш възнагражденията за участие в бойни действия, да ги заразяваш с туберкулоза в претъпканите до краен предел затвори, да им чупиш костите при задържане в отделенията на МВР (и това не при Сталин, а сега!), само един път в седмицата да откарваш на селяните хляб, както се прави в много села из Русия… И при всичко това да лъжеш, да лъжеш, да лъжеш!
"Напрасно старушка ждёт сына домой,
Ей скажут, она зарыдает..."
руска народна песен
- - - - - -
|
Недолетял вик: Какво става с убитите руски войници
