|
"Символ-верую на българската комуна"
Илия ТОДОРОВ
Малцина от съвременните читатели знаят, че широко известното днес произведение "Символ-верую на българската комуна" е открито сравнително късно - близо половин век след Ботевата смърт. А още по-малко са онези, на които е известно, че не разполагаме с автентичния текст на творбата, че тя е достигнала до нас в късен препис, направен през 1924 г. от Ботевия другар Величко Попов, че започва да се печата в Ботевите съчинения едва след 9.ІХ.1944 г. и че всъщност липсват каквито и да било документални данни за Ботевото авторство.
Мисля, че е настъпило времето, когато можем да говорим откровено. Писал ли е наистина Ботев "Символ-верую на българската комуна" и ако е писал, какъв е бил неговият текст. Но преди да потърсим отговор на този въпрос, нека се запознаем внимателно с фактите.
През 1921 г. по повод 50-годишнината от Парижката комуна, а очевидно и не без връзка с тогавашния подем в редиците на комунистическото движение В. Попов се обърнал със следното писмо до Централния комитет на Българската комунистическа партия:
Стара Загора, 4 ноемврий 1921 г.
До Централния комитет
на Комунистическата партия
в София
През 1887 г. Захари Стоянов дойде при мен в Ловеч (дето служех като председател на Окръжния съд) и му дадох писмен материал по другаруването ми в Румъния с Ботева. В този материал по-важните подробности Захари Стоянов в книгата си "Хр. Ботйов" нарочно не е печатал (като държавник тогава), а някои е изопачил. Дадох му и преписа от телеграмата, с която поздравихме по Великден 1871 г. комунарите от Париж - но той не ми ги върна, а като умря и аз не ги дирих. Жалко, ако тия ценни документи са пропаднали.
Благодарение, че аз бях запазил преписи и от март ги дирих и най-сетне намерих само преписа от Веруюто, още ще потърся и надявам се да намеря и преписа от телеграмата.
От месец насам почнах да правя и ония бележки по комуната, които Захари Стоянов не е благоволил да напечати в биографията на Ботев.
Ето защо, водим от тоя род мисли, рекох да пиша, да знаят и в София за тия неща, добре ще да е.
Здравейте, Велико Попов
Това писмо стана известно на широката общественост едва след 9.ІХ.1944 г. То бе обнародвано от Василе Христу в статията му "Неизвестни данни за Хр. Ботев" (в. "Литературен фронт", бр. 11, 8 дек. 1944). Наскоро след това в бележките към първия том на Ботевите съчинения М. Димитров съобщи, че В. Попов му разказал приблизително същите факти при една среща в Стара Загора през юни 1924 г.: "В разговора, между другото, той ми каза, че е имал много интересни документи от Хр. Ботев." На моя въпрос какви са били тези документи, той отговори: "Такива, от които комунистите биха се възгордели, ако ги знаеха." От само себе си се разбира - продължава М. Димитров, член на Българската комунистическа партия от 1920 г., - че аз настоях да ми даде преписи от тия документи. Но старият човек ми каза, че са затуряни така, че не може в близките дни да ги има на ръка. Условихме се като ги намери, да ми изпрати преписи" (Хр. Ботев, Съчинения. Под ред. на М. Димитров, т. 1, С., 1945, с. 439).
И наистина В. Попов удържал на думата си. На 14 юли с. г. той изпратил на М. Димитров препис от "Символ-верую на българската комуна", придружен със следното обяснение: "1871 г. пролетта Ботев живееше с мене в училището в Галац, дето бях учител. През април основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от "Верую". Ст. Загора, 14 юлия 1924 г.
По-нататък М. Димитров разказва, че през есента на 1925 г. отново се срещнал с В. Попов в Стара Загора и тогава получил препис и от телеграмата до Парижката комуна. По онова време обаче не можело да се мисли за обнародване на подобни документи. Когато през есента на 1926 г. заминал за Париж, М. Димитров оставил двата документа на доверено лице, за да ги съхранява, но след завръщането му през 1928 г. се оказало, че лицето изгубило телеграмата. Междувременно В. Попов починал (20 дек. 1926 г.).
За пръв път "Символ-верую на българската комуна" е публикувано в книгата на Г. Бакалов за Христо Ботев, издадена през 1934 г. Но трябва да се подчертае, че в тази публикация текстът съществено се различава от познатата днес редакция, поместена в Ботевите съчинения въз основа на преписа на В. Попов (съдържа 22 думи по-малко). В кратката встъпителна бележка авторът съобщава, че у нея намерил въпросния текст в Московския центрархив - в донесенията на галацкия руски консул. Както обаче изясни впоследствие М. Димитров, Бакалов бил принуден от обстоятелствата да си послужи с тази "легенда": "Той бе уверен, че полицията ще да се намеси по това обнародване и за да пресече пътя да издирва откъде и как е попаднал този документ в ръцете му, принуди се да съобщи, че го намерил в архивите в Русия.
В периода преди 9.ІХ.1944 г. "Символ-верую на българската комуна" е публикувано още веднъж - в задграничното издание на Ботевите избрани произведения, отпечатано в Киев през 1940 г. с предговор на Г. Бакалов.
Твърде съмнителна е историята на двата документа. Ако през 80-те години В. Попов ги е предоставил на З. Стоянов и той ги е премълчал, скрил или унищожил, защо самият В. Попов не е осведомил още навремето нашата общественост за това? След като си е запазил за всеки случай преписи, защо в продължение на няколко десетилетия той не ги е публикувал, нито пък е споменал някому нещо за тях? Защо, когато през 1921 г. В. Попов уведомява писмено ЦК на БКП, че е намерил след неколкомесечно търсене (от март до ноември 1921 г.) преписа "Символ-верую на българската комуна", документът отново остава непубликуван? Как се е получило така, че през юни 1924 г., когато М. Димитров посещава В. Попов, този препис отново е бил така "затурян", за да не може в близките дни да го има на ръка? Защо самият М. Димитров не е публикувал своевременно - приживе на В. Попов - "Символ-верую на българската комуна" или телеграмата до Парижката комуна, ако е бил убеден, че те са автентични? Защо не е направил това и Г. Бакалов, който също е разполагал с техните текстове - ако не в българския печат, поне в съветския? Какво е станало с преписите, въз основа на които В. Попов е направил през 20-те години новите си преписи? Защо цялата тази история става широко известна едва след неговата смърт? От какво е бил застрашен през 1934 г. Г. Бакалов, за да си послужи с "легендата", че е намерил "Символ-верую на българската комуна" в съветските архиви? Не е ли това продиктувано от желанието да се внуши на българската общественост доверие в този съмнителен документ?
Още навремето Г. Бакалов, който пръв публикува "Символ-верую на българската комуна", забеляза, че никъде на друго място в своите съчинения Ботев не говори за "обща собственост върху всички имоти" (Г. Бакалов, "Христо Ботев", С., 1934, с. 61). Никъде другаде той не говори и за "единното и неделимо отечество на всички хора", за "сполуката и тържеството на комунизма чрез революция", нито пък за "бъдащий комунистически строй на целия свят". Тези изрази, а и редица други, напомнят за революционната фразеология от периода след победата на Октомврийската революция в Русия и по-точно след учредяването през 1919 г. на Третия комунистически интернационал, който издига лозунга за тържеството на световната революция. Тогава, както е известно, у нас се учредява Българската комунистическа партия като секция на Комунистическия интернационал и като наследница на БРСДП (тесни социалисти). Тя повежда безкомпромисна борба, за да се обяви като единствена наследница на Ботевите идеи. Ботевото дело през този период усилено се "комунизира". Стига се дори до чудовищни извращения: в бр. 25 на "Работнически вестник" от 1 юни 1922 г. Г. Бакалов помества статията "Предтечата на комунизма", а два дена по-късно същият автор печата в бр. 26 на в. "Народна армия" друга статия, озаглавена "Христо Ботев - предвестник на Червената армия". Нищо чудно при това положение да му се припишат някои от идеите на Третия комунистически интернационал.
Ако Ботев беше радетел на подобни идеи, той навярно би ги изразил и в други свои съчинения - например във в. "Дума на българските емигранти", който излиза приблизително по същото време. Във фейлетона "Смешен плач", публикуван в бр. 2 на този вестник, поетът, както е известно, се обявява в защита на Парижката комуна и се прекланя пред подвига на нейните герои, но тук няма дори и намек за "обща собственост върху всички имоти" или пък за "единното и неделимо отечество на всички народи", "за бъдащий комунистически строй в целия свят" и пр. Ботевата идеология от този период е намерила най-красноречив израз в програмната статия "Народът. Вчера, днес и утре"; поместена в първите два броя на в. "Дума на българските емигранти", където, отправяйки поглед към бъдещето, поетът подчертава: "Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, която го отличава като народ, - дайте му да са развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той; дайте му или поне не бъркайте му да са освободи от това варварско племе, с което той няма нищо общо, и ще видите как той ще да са устрои. Или не видите семето, зародишът в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества мъжки, женски и детински?"
Колко далече е всичко това от: "Комунистически ред на обществото", "тържество на комунизма чрез революция", "единний светъл комунизъм", "бъдащий комунистически строй на целия свят" - никъде в своите съчинения Ботев не използва подобни изрази (срв. Речник на езика на Христо Ботев, т. І, С., 1960, с. 582-583).
Захари Стоянов замисля биографията на Ботев и започва да събира материали за нея още през 1882 г. Може би още тогава или наскоро след това той се срещнал с В. Попов и го помолил да му даде необходимите сведения. Попов обещал, но не удържал на думата си. Затова на 8 юни 1884 г. З. Стоянов му изпратил писмо, с което му напомнил за даденото обещание.
Но и този път В. Попов не се отзовал на поканата. Захари Стоянов продължил да му напомня чрез писма и чрез приятели, докато изминала близо цяла година. В неговия архив (БИА при НБКМ, ф. 100, а. Е. ІІ А 8733) е запазен един отговор на В. Попов с дата 18 май 1885 г., от който се вижда, че той не бързал да изпълни обещанието си между другото и поради обстоятелството, че сам възнамерявал да напише спомени за емигрантския си живот.
Как са се развили по-нататък взаимоотношенията между В. Попов и З. Стоянов, не е известно. Очевидно някогашният Ботев другар е отстъпил пред настойчивостта на биографа (може би не през 1887 г., а през 1888 г., когато З. Стоянов бил избран за председател на Народното събрание и когато всъщност пристъпил към конкретна работа над Ботевата биография). Ние обаче не знаем какви материали му е предоставил и дали изобщо му е дал нещо в писмен вид, или се е ограничил само с устни разкази. В своя "опит за биография" З. Стоянов се позовава неколкократно на разказите на В. Попов, но никъде не говори за записки (както например за записките на другия Ботев приятел Киро Тулешков, които е използвал), нито пък цитира документи от неговия архив (както цитира множество други документи: писма, телеграми, разписки, квитанции и пр.). Ето защо малко вероятно е В. Попов да му е дал някакви писмени материали, особено оригинални документи от Ботева ръка - още повече като се има предвид намерението му сам да напише "нещо от емигрантския си живот, който е тясно свързан с оня на Ботева". Но въпросът е: ако все пак му е дал такива материали, дали сред тях са били "Символ-верую на българската комуна" и телеграмата до Парижката комуна?
Първо за телеграмата. Да приемем, че Ботев и Попов наистина са поздравили телеграфически Парижката комуна. Това е логично, макар че в архивите на Комуната такъв документ не е намерен. Не друг, а самият М. Димитров изрично заявява: "Тази телеграма не е стигнала до своето предназначение - през 1937 г. пишещият тия редове направи справка за нея в архивата на Комуната в Париж и се оказа, че няма такъв документ" (Хр. Ботев, Съчинения. Под ред. на М. Димитров, т. ІІ, С., 1971, с. 792). Но както и да е. Да речем, че са я написали, но не са я изпратили. През 1887 или 1888 г. В. Попов е дал ръкописа на З. Стоянов, като предвидливо си е направил препис.
Оттук нататък започват големите съмнения. Защо З. Стоянов не споменава нищо за тази телеграма, защо не я цитира? За да прикрие или да омаловажи "комунистическите увлечения" на Ботев? Но нали тъкмо той в своя "опит за биография" разказва надълго и нашироко за горещите симпатии на Ботев към комунарите и дори цитира пълния текст на фейлетона "Смешен плач"?! Освен това самият З. Стоянов говори с възторг за Парижката комуна.
Същото може да се каже и за "Символ-верую на българската комуна". Бихме могли да приемем, че Ботев, въодушевен от идеята за учредяване на едно "социалистическо-хъшовско общество от българи-емигранти, което да имало своя печатница, свой орган, библиотека, програма, устави и пр.", наистина е написал някакъв програмен документ. Бихме могли дори да допуснем, че заедно с В. Попов през април 1871 г. са учредили комунистически комитет в Галац и са тръгнали да основават бюра и в други градове, където са оставяли преписи от "Веруюто". (Макар че веднага изникват редица въпроси: в кои именно градове; кои са били членовете на тези бюра; защо са оставяли преписи, а не, да речем, печатни екземпляри, след като печатницата на Паничков им е била подръка и не е представлявало особена трудност да се отпечата една страничка в стотина екземпляра; с каква цел са оставяли тези преписи; защо никой от съвременниците не споменава нито за тях, нито за хората и т. н.?)
Наистина, анализирайки Ботевите обществено-политически възгледи, З. Стоянов поставя въпроса: "И в България желаел ли е той Парижката комуна?", като веднага отговаря: "Ние ще да протестираме в името на неговата памет, че това не е вярно."
Нека си припомним писмото на Ботевия идеен другар Н. К. Судзиловски-Русел до Г. Бакалов от 8 септ. 1911 г., в което между другото се казва: "Това не е добър, не е здрав симптом, когато хората вместо да се ориентират в настоящето или да решават проблемите на бъдещето, започват да се уригват и да преживят миналото. В еволюционен смисъл това означава "началото на края" - израждане, грохналост, декадентство. Защо ви е Христо Ботев? Нима той не умря, а с него умряха и онова време, и ония условия, субективни и обективни? Умряха, отидоха във вечността и вече никога, никога няма да се върнат." И по-нататък: "Или вас ви ръководи желанието да свържете своята партия с Ботева? Да пренесете върху нея ореола на неговата памет? И това никак не е добро. Много по-прилично би било, напротив, партията със своята дейност, със своите придобивки, с борбата си против злото, невежеството, насилието да правеше чест на умрелите пионери" (пак там с. 66). Уви, Г. Бакалов и неговите съмишленици и последователи не се вслушаха в съветите на някогашния Ботев приятел. Те продължиха и през следващите десетилетия да отстояват възгледа, че са единствени наследници на Ботевата идеология, като обявяваха всеки, който не мисли като тях, за фалшификатор.#
|
Символ-верую ... или за фалшификаторите на Ботев
