Juwigi, Juwigi, nakade s tez dwa lewi zarski mozaka !!
Докато България тъпче на място, Паси
лобира във Вашингтон

В САЩ външният министър избра подходящия момент, но не
помръдна кандидатурата на България от точката на
безтегловността

Петър КАРАБОЕВ

Една почти абсурдна ситуация можеше да се види тази
седмица на 14-а улица във Вашингтон. Един балкански
външен министър усмихнат позираше от прозореца на
черния кадилак пред камерите и обективите на шепа
журналисти от родната му страна. В международния
пресцентър току-що бе приключила пресконференцията на
дипломата, превърнал един трабант в двора на
министерството във фотозабележителност.
Пресконференцията бе продължила 15 минути. Спасителят
от конфузното мълчание в залата се оказа дежурният за
подобни ситуации фрийлансър към пресцентъра, който
дори не беше съвсем разбрал, че министърът иска да
говори за НАТО, а го попита за графика за евроинтеграцията
на страната му. И толкоз.
Тази случка като че ли най-добре приляга на духа на
100-часовата визита на външния министър Соломон Паси
във Вашингтон, чиято цел бе да лобира за членството на
България в алианса. Броени часове след първата
политическа криза в управляващото мнозинство в
страната и само осем месеца преди съдбоносната среща
на НАТО в Прага остана впечатлението, че положението на
българската кандидатура остава непроменено - хем ни
има, хем ни няма.
Добрите неща в случая бяха, че визитата бе предвидливо
прицелена да съвпадне с първата голяма възпоменателна
церемония по повод атентатите от 11 септември - събитие,
изцяло превзело съзнанието на американците. Паси бе
сред гостите на моравата пред Белия дом, според
посланик Елена Поптодорова той е бил единственият
присъстващ там външен министър на страна кандидат, а и
защо да се пропуска шансът за едно ръкостискане с
президента Джордж Буш. Също сполучливо за
американските уши бяха подбрани и непрекъснато
повтаряните български акценти - че участваме в борбата с
тероризма, че сме дали база и сме изпратили войници в
Афганистан, че сме много важни за пресичане трафика на
дрога, оръжие, хора и мръсни пари, че помагаме на Америка
в КФОР и СФОР, че отделяме за отбрана необичайно голям
за Европа процент от БВП. В програмата бяха и лекция в
Джорджтаунския университет, и вечери с посланици от
медитеранската дъга, и с балтийски военни министри, че и
едно бързо “здрасти” на еврейското лоби.
Но нищо от тези неща не изглеждаше, а и не можеше да
предизвика у домакините така необходимото на България
“Уау! Тези са ценни за нас”. Напротив, с изключение може
би на 20-минутната среща със сенатора-скептик Джон
Уорнър останалото създаваше впечатление на чукане на
отворена врата. Разговорите с президентската
администрация, включително най-важният от тях - този с
държавния секретар Колин Пауъл, всъщност се водеха с
хора, които вече са декларирали под една или друга форма
подкрепата си за голямо разширяване на НАТО. Същото
важи и за повечето конгресмени и сенатори, с които се
срещна Паси, особено за добре познатите в България
сенатор Ричард Лугар и конгресмен Дъг Бирайтър. Ако не се
бяха отделили за малко от българската делегация,
българските журналисти едва ли щяха да чуят нещо
по-различно от протоколните думи за подкрепа, от които
някак си не се разбира как по-точно тези благопожелания
ще прераснат в гласовете на задължителните две трети от
членовете на Сената.
Защото е банално известно, че в НАТО винаги се е влизало
през американския Сенат, а засега не е ясно поне
приблизително на колко гласове може да разчита
България там. Проблемът обаче е доста по-сериозен от
баланса на сенатския вот и той е, че като че ли
правителството в София още не е намерило печелившата
формула и формат, за да “продаде” във Вашингтон
продукта България. В допълнение министър Паси като че
ли трудно излиза от матрицата на Атлантическия клуб,
където е важно да си “готин” и да отговаряш закачливо на
въпроси по лекции и пресконференции. Което впрочем си
пролича особено в Джорджтаун, където на лекцията му се
чу един скован доклад “Разширяването на НАТО:
Най-силният ход на Америка срещу тероризма” без
категорично изведени в полза на България теза и
послание, но пък как се почувства в собствени води, когато
започнаха въпросите от публиката. Макар че и там имаше
плъзване по най-малкото съпротивление, като например
избягване да се отговори на въпроса защо толкова
подозрително в България не се води сериозен обществен
дебат за членството в НАТО.
В мартенската визита на Паси в САЩ натрапчиво бе и
чувството, че тя е била по-скоро с характер на damage
control (което свободно може да се преведе и като
намаляване на щетите). Сглобяването є съвпадна с
организирането и на първата работна седмица в мандата
на посланик Поптодорова, а двете дини май дойдоха в
повече на българския персонал във Вашингтон. На някого
много се искаше да покаже на журналистите и
доскорошния президент Петър Стоянов, който вместо да
каже няколко смислени неща, достойни на доскорошния
му държавнически пост, се ограничи в цитиране на местни
вестници.
Затова не е изненадващо, че анализатори, близки до
управляващите републиканци, твърдят, че в момента
шансовете на България за членство в НАТО са 50 на 50
процента. Което не звучи особено оптимистично и
определено е изоставане от шансовете на балтийските
републики. Министър Паси спокойно обясняваше във
Вашингтон, че за разлика от декемврийското му
посещение този път нещата не стоели така - дали изобщо
имало нужда от България в НАТО, а по-скоро какво да се
направи тя да не отпадне от кандидатите. Това определено
разкри, че само преди малко повече от два месеца той е
трябвало да спасява постигнатото през последните години
от България и да се кълне, че след парламентарните и
особено след президентските избори няма да има поврат
във външната политика. Този път нещата са били сведени
до малко по-конкретни неща, изредени върху две
страници, които обаче не оставиха впечатление, че ще
променят състоянието на безтегловност на българската
кауза. С това 50 на 50 кандидатурата за НАТО продължава
да виси някъде между всмукващата назад сила на черната
дупка на политическата непредвидимост в България и
гравитацията на атлантическия приоритет, който толкова
ни се иска, но не знаем точно как да подхванем.
Това всъщност е и дилемата на един министър, който
държи в двора на министерството си трабант, но трябва да
докаже, че е готов да кара дипломатически кадилак, а не
само да позира в него на 14-а улица във Вашингтон.


























БЧК НАЦИОНАЛНА
ФОНДОНАБИРАТЕЛНА
КАМПАНИЯ




www.capital.bg