Прокуратурата и асимилацията на българските турци:
13 години очакване
Вместо "лошо водено" дело се задава още по-лошо
Татяна Ваксберг
4 юли 2003
Димитър Стоянов беше министър на вътрешните работи по време на "възродителния процес". Той почина през декември 1999 г.

Отношенията между жертви и прокурори навлязоха в нова фаза на надеждата в четвъртък: главният прокурор обяви, че делото за насилствената асимилация на българските турци е "водено лошо". Признанието идва на 13-тата година от завеждането му и на 13-тата година от скандалната ненаказуемост, с която българската правосъдна система възнаграждава идеолозите на убийства, незаконни арести, депортиране и масови грабежи.

Само с четири думи Никола Филчев косвено призна поне едно от двете качества на органа, който управлява: слабата му компетентност или нежеланието му да накаже извършителите за едно масово етническо престъпление.

Впоследствие обаче главният прокурор опроверга сам себе си - той предложи друг начин на водене на делото и това предложение може да се определи най-малкото като смущаващо.

През 1984-1985 армията и милицията блокираха 14 български окръга и в условията на масирана военна акция отнеха паспортите на 840 000 български турци. Връчиха им обратно нови, със славянски имена. След четири години на произволни арести и забрана на всякакви прояви на небългарска идентичност, държавата прогони от домовете им около 300 000 мюсюлмани.

След падането на Живков беше повдигнато обвинение срещу извършителите на престъплението. Вместо да влезе в съдебната зала обаче, обвинителният акт просто намаляваше обема си. От него един след друг отпадаха обвиняеми - или умираха или се оказваше, че срещу тях няма доказателства. Текстът на обвинителния акт беше засекретен, както и всички процедурни действия около него - делото се гледаше от Военната прокуратура и съответно при закрити врати.

През 2001 прокурорите признаха, че две години по-рано са свалили обвинението и срещу последния бивш член на Политбюро - срещу него също нямало достатъчно доказателства. Едновременно с това признание делото беше възобновено. Обяснение за тези странни лутания не беше дадено.

Пак тогава, през януари 2001, прокурорите раздадоха на пресата обвинителния акт, по който са работили. В него се съдържа най-яркото доказателство за днешната теза на главния прокурор - че "делото е гледано лошо". Оказа се, че

прокуратурата никога не е повдигала обвинение за депортирането,

нито за насилствената асимилация. Вместо това тя е обвинявала членове на Политбюро за престъпления, които или са дело на друг, или изобщо не са съществували - например, за малтретиране на около 1500 български турци в лагера Белене, където тъкмо малтретиране не е извършвано. На този фон, дори и да му се иска да постъпи другояче, съдът може да произнесе само една присъда - оправдателна.

Освен това обвинителният акт съдържа и преценка на прокурорите за политиката Тодор Живков спрямо българските турци. Съвсем насериозно и без капка притеснение прокурорите обявяват тази политика за възстановяване на историческата справедливост.

Когато вчера Никола Филчев каза, че "делото е гледано лошо" той представи най-учтивата възможна оценка за работата на прокурорите.

После обаче Филчев обясни защо, според него, "делото е водено лошо". Защото обвинението е повдигнато "срещу държавни ръководители, но държавните ръководители провеждат политика, а

наказателна отговорност за политика не може да се търси и не бива да се търси".

Филчев предлага да се заведат дела срещу "извършителите на конкретни убийства", за които няма давност.

Интересно, дали главният прокурор е чувал за международно признатата норма на отговорността на висшестоящия? Очевидно не, иначе не би представил това кандидат-студентско предложение за съставяне на обвинителния акт. Именно държавните ръководители биват съдени и именно за политика, ако тази политика води до престъпление срещу човечеството. Войникът, който физически стреля срещу цивилни, подлежи, разбира се, на същото наказателно преследване, независимо от факта, че е действал по заповед. Но авторът на заповедта отговаря за подписа си, както впрочем и за устното си нареждане. Какви, според Филчев, бяха лидерите на Райха, които отидоха в Нюрнберг? Магазинери? А Милошевич?

Впрочем, въпросът дори не е в това срещу кого повдигаш обвинение. В случая с насилствената асимилация и депортиране приоритет има съвсем друг въпрос - как се нарича самото престъпление. Дали е злоупотреба с власт, дали е единична проява на каквото и да било насилие (убийство, тежка телесна повреда, изнасилване и пр.), или е едно от големите категории престъпления, наричани

военни престъпления, престъпления срещу човечеството или геноцид.

Българските прокурори вече 13 години дават грешен отговор на този фундаментален въпрос. Те никога не са търсили наказателната отговорност сред текстове като тези от женевските конвенции, по които България е страна. За тях насилствената асимилация и депортирането не само че не са престъпление, но са и напълно законна политика, защото, според тях, политиката сама по себе си е законност. Неудобство им създава само единичното насилие, с което тук и там тази благородна политика е провеждана. Ето за такива грозни "изключения" те са склонни да поговорят и даже нещо да обещаят - веднъж на пресата, веднъж на жертвите.

Вече 13 години прокурорите имат пред себе си няколко заповеди от 1989 - да се изселят от България колкото може повече български турци. С едно единствено изключение авторите на тези заповеди са живи, занимават се с бизнес и гледат внуци. Как се нарича това, което те са извършили? Политика? Разбира се, че политика. Само че наказуема политика. Вписана е в харти, конвенции и устави, подписани от България - като депортиране - едно от престъпленията срещу човечеството.

В същите 13 години прокурорите имаха пред себе си заповеди за отнемане на имена, доклади за незаконни арести, справки за приложено насилие, за създаване на военни части, с които да се държат българските турци в страх и цял списък с наказания, които да се налагат за прояви на небългарска идентичност. От всичко това прокурорите избраха незаконния арест в Белене и отправиха това обвинение по грешен адрес. С удивителна глухота се отнесоха към понятието преследване, друг елемент от престъпленията срещу човечеството. Какво да говорим за другите елементи - упражняването на терор над цивилни или унизителното третиране.

Само две години по-късно" законната" етническа политика на българското Политбюро беше приложена и после развита до крайност в съседна Югославия. Нейният президент, юрист по образование, и до днес обяснява на съда, че е водил политика, съобразена с конституцията му.

Всичко това не е сблъсък дори на компетентности, това е

сблъсък на светогледи и ценности.

Югославският Трибунал възникна, защото освен огромно етническо престъпление, в страната цареше и пълно нехайство за необходимостта от наказателното му преследване. По неписано правило националните съдилища се бяха оказали на страната на извършителите. Заради това днес българските данъкоплатци, както и милиони други като тях по света, издържат международен трибунал, пред който са изправени министри, президенти и депутати.

Това не означава, че за насилствената асимилация на българските турци е нужен непременно извънреден трибунал. Но със сигурност означава, че ако българската съдебна система си затваря очите пред масово етническо престъпление, необходимото правосъдие може да бъде набавено от другаде - от съда на всяка държава, ратифицирала Женевските конвенции, която има право да гледа дело за престъпление срещу човечеството, макар и то да е извършено на чужда територия и срещу чужди граждани.

Слънце Сурия блести.
Ти си аз и аз съм Ти!
"Песен за Бхагават"