благодаря за включването! За съжаление нищо не разбрах от така подадената информация, затова си позволявам да пусна тук началото на романа с молба да ми кажете за всеки от действащите лица какво трябва да е званието. Също така ако видите неточности, грешки и глупости в текста, ще съм ви благодарен ако ги посочите:

Първа глава
Христо Кирилов с мъка отвори очи. Светещите в мрака цифри на будилника показваха три и двайсет и пет. Той протегна ръка и напипа звънящия телефон:
- Лейтенант Кирилов слуша!
- Кирилов, имаш убийство! Пращам кола да те вземе! - чу познатия напевен глас на нощната диспечерка.
- Прието! - измърмори Христо и се опита да задържи очите си отворени. За трите си години в криминалната полиция така и не можа да свикне с проклетите нощни повиквания. На всичкото отгоре, ако се можеше да се съди по потропването па ламаринените первази на прозорците на апартамента му, навън валеше проливен дъжд. Той изруга, измъкна се от леглото и се отправи към банята. Половин час по - късно на домофона му се звънна и Христо излезе от входа на блока си. Служебната Астра беше спряла достатъчно далече за да успее добре да се намокри докато се дотича до нея. Така и не можа да си спомни къде бе оставил чадъра си, тъй като предишния път, когато бе излязъл от дома си беше началото на лятото, а сега беше края на годината. Поне ми започва като по вода, каза си той, но това не му донесе кой знае какво успокоение. Не се учуди като видя че зад волана беше сержант "борсук" Божилов - подобни кални номерца на дребно бяха негов патент. Борсукът изръмжа нещо нечленоразделно на поздрава на лейтенанта и побърза да подкара Астрата. Бясно мятащите се чистачки не успяваха да се справят с пороите вода, биещи предното стъкло на колата. Кой ли луд, по дяволите, вършеше убийства в такова свинско време помисли си Христо, но в този момент Божилов пусна сирената и светлините, което беше странно. Досега на Христо нито веднъж не му се беше случвало да го карат със сирена тъй като шефът му се грижеше той все да пристига последен на местопрестъплението. Дали сирената и илюминациите бяха заради дъжда, от който нищо не се виждаше или най - после, след поредната реорганизация на службата, поредното му раняване и дългия отпуск по болест, нещата се бяха променили? Нима най - после щеше да му бъде поверено собствено разследване?! Докато се чудеше дали си струва да се надява на такава възможност, колата спря учудващо близо до средния вход на висок жилищен блок. На външните стълби под светещата лампа на козирката стоеше униформена полицайка, която стегнато отдаде чест като видя отварящата се врата на Астрата.
Кирилов метна якето върху главата си и притича между локвите към сушината. Изкачи на бегом стъпалата, кимна на симпатичната полицайка и се опита да изтръска дъждовните капки от косата и раменете си.
- Оттук моля! - отвори му вратата на входа униформената. Той я изгледа учудено. От втория поглед тя му се стори още по - симпатична. Апартаментът се намираше на първия етаж, буквално на две крачки от входа. Вратата му беше широко отворена, по стените на тясното антре се отразяваха светкавиците от фотоапаратите на лабораторния екип.
- О, мараба Симсън! - обърна се Кирилов към първия силует, който срещна в коридорчето.
- Я, една легенда се завръща! - засмя се Симо. - Ти не беше ли убит, бе?
- Бях, обаче ме върнаха по спешност! Заради някаква крупна реорганизация сте останали без хора в следствието и затова ...
- О, мани - мани, братче, да не ти разправям, такава лудница е, че вече никой нищо не знае ... разбутаха отделите, сума народ се пенсионира предсрочно или напусна и сега е такава каша, че направо си е таковало таковата ....
- Обаче гледам, че най - после отгоре са чули молбите ти, а виртуозе на лабораторните анализи? - намигна му Христо. Симо отдавна напираше да участва в екшъна, но досега не бе имал случай да работи извън лабораторията си.
- Шът, да не чуе дяволът! Шефа каза че само щот нямало кой да отиде и затова ме изпращат, но според мен е пробно, искат да видят дали няма да се изложа! Ами ти що си сам? А, да бе, вярно че на Пехливанина му духнаха под опашката!
Симо му намигна красноречиво и направи някакъв знак с повдигане на глава, който Христо не можа да разбере, а беше прекалено сънлив за да попита.
- Значи най - после са ти поверили самостоятелно разследване, а? - продължи Симо без да се смущава, че знакът му остана без реакция.
- Казва ли ти някой?! - прозя се Кирилов и кимна към отворента врата зад гърба му: - Какво предлага днес заведението?
- Имаш ли цигара?
- Що бре? Пак ли ги отказваш? - засмя се Христо и измъкна пакета си.
- От такива като вас, изкусители гадни, човек все не може да ги откаже - заключи философски Симо докато вадеше две цигари от пакета. Едната я забучи зад ухото си, а другата я стисна с устни и я поднесе към Христо, който вече беше извадил запалката си и със смях му подаде огънче. Симо примижа от удоволствие и изпусна дима през ноздрите си:
- Като за тебе, началник, жена на ... аре от мен да мине, средна възраст ... два удара с нож в областта на гърдите! Или е бил майстор, или е извадил късмет твоя човек, и двата удара са в сърцето! Вторият е бил излишен, ако питаш мене! Жертвата е умряла преди не повече от час и половина, максимум два, още е топла.
- А оръжието?
- Е тук вече, началство, ще трябва да почерпиш! Не само че намерихме оръжието, ами по всичко личи, че нашите юнаци са заловили и убийците!
- Сериозно?
- Без майтап, гепили са ги на местопрестъплението - двама бездомни пияници. Барабар с ножа в ръка! Пияндетата бяха целите в кръв, изглежда жената не им се е видяла достатъчна и са се поклали и помежду си та да не са хептен капо!
- Стига бе? Да не ме будалкаш нещо, ей?
- Съвсем сериозно бре началник! Няма и пет минути как ги откараха в участъка! Да ги беше видял само, басирам се, че яко ще оповръщат лунохода!
- Бррр, гадост! Къде ти е жертвата?
Симо посочи с димящата цигара зад себе си:
- Тук, в кухнята! Доста е омазано от пияндетата, мамицата им, бая зор ще видим докато заснемем и картотекираме всичко!
- Какво имате досега?
Симо дръпна юнашки от цигарата, после бръкна в джоба на гащеризона си, извади найлонов плик с документи, измъкна от него лична карта и я поднесе към очилата си, държейки я с два пръста за ръбовете:
- Жертвата се казва Николина Русинова, разведена, счетоводителка в данъчното, 48 годишна, родена в град Н. Зодия скорпион. Демек страстна, пада си по иху-аху-то, ценителка на тънката част, обаче двулична и коварна ...
- Окей, окей, ще мина и без астрологическите ти анализи! - засмя се Христо. Какво друго?
- Няма следи от взлом, очевидно сама е пуснала или убийците в апартамента си. Наскоро се е преместила тук, купила е апартамента едва преди три месеца, намерихме документите по продажбата и кредита, по всичко личи че е започнала основен ремонт. Засега само кухнята е обитаема, багажът й е струпан в кашони в празните стаи. Наръгана е с кухненски нож, намерихме го у единия от барабите, с кръвта по него, това май вече ти го казах.
- Браво Симо, добра работа! Друго за отбелязване?
- В кухнята има и компютър, включен е.
- Нещо интересно?
- Хвърлих му само един поглед, няма парола, абе нормалното за сама жена - камара мъжки никове на Скайпа, регистрации в сайтовете за запознанства, горещи имейли ... С една дума, търсеща личност!
- Ясно ... дай и аз да погледна!
- На твое място не бих се бутал там, абсолютна кочина е! Като свършим ще ти го изпратя в кабинета заедно с всичко останало.
- Мислиш ли, че е изпаднала до такава степен, че да кани клошари на купон?
- Слабо вероятно, има тригодишно Рено Клио, купила си е апартамент ... не, по-скоро ги е повикала да и пренесат нещо или пък просто е забравила вратата си отворена и барабите са се намъкнали ...
- Яко ли са къркани?
- На талпа! Едва ли по-рано от 24 ще можем да измъкнем нещо от тях! И сигурно нищо няма да си спомнят, мамка им свинска!
- Това няма да е от значение ако вие си свършите добре работата!
- Е, айде сега, началство! Знаеш, че ние сме дъ бест евъ! Топ ъв дъ шоп! Криийм ъф дъ крийм!
- Окей, бро, в такъв случай докладчето ти няма да има проблем да кацне преди девет на бюрото ми!
Симо погледна часовника си:
- В такъв случай трябва да ни оставиш да бачкаме без да ни се пречкаш! И да ми дадеш още две - три цигари за момчетата!
- Що, и те ли ги отказват? - засмя се Христо и отново извади пакета си, измъкна една цигара от него и го подаде на Симо:
- Добре, бачкайте си, а аз ще отида да видя съседите докато са още топли!
Той се обърна към униформената полицайка, чието присъствие от известно време усещаше зад себе си:
- Разбрахте ли кой се е обадил по телефона?
- Не, господин лейтенант! Сигурно не е от съдедите, защото е бил анонимен глас, ако беше съсед защо ще се крие?
- Кажи ми да ти кажа! - отговори Христо и помириса единствената си спасена цигара. - Има ли тука някъде кафе, сержант ... ?
- Нещеш ли от термоса, бе баровец! - чу зад себе си гласа на Симо, но го игнорира.
- Сержант Даскалова, господин лейтенант! - изпъна се момичето по устав. Сивата униформа неуспешно се мъчеше да сплеска и обезличи щедрата й гръд.
- Първи работен ден, така ли? - усмихна се Христо.
- Тъй вярно, господин лейтенант! Червенината по лицето й бе забележима дори в полумрака на антрето.
- Свободно сержант! Поставиха ли ви вече задача?
- Съвсем не, господин лейтенант!
- В такъв случай искам да разпитате всичките съседи от този и горния етаж, както и от първите два етажа на съседния вход.
- Вече го направих, господин лейтенант! В ръката й се появи дебел бележник.
- Охо! Проявяваме самоинициатива, така ли?
- Тъй вярно господин лейтенант! В устава е записано ...
Той махна с ръка:
- Няма нужда да ми цитирате устава, сержант! Хайде тогава да вървим да намерим някакво човешко кафе и да ми покажете какво сте свършили!

Завариха Божилов да пуши на сушина, лениво облегнат на парапета под козирката на входа. Като ги видя двамата с младата полицайка, той изведнъж се превърна в образец на активност, учтивост и любезност, веднага хвърли цигарата си, втурна се към колата и я доближи максимално близо до стълбите на входа, така че те да могат да влязат без да се намокрят. Докато те слизаха, той изскочи да им отвори вратите. Христо се настани на пасажерското място отпред, а новата колежка седна отзад. Борсукът Божилов през цялото време гледаше в огледалото си към задната седалка и за малко не се вряза в едно спряло насред платното такси. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро и когато пристигнаха до денонощното кафене, сержантът без много - много да му мисли качи колата на тротоара за да е досами входа на заведението. Той угаси двигателя и очевидно се канеше да дойде с тях, но Христо побърза да пресече мераците му и да го отпрати обратно в управлението. В кафенето едва се дишаше от облаците цигарен дим, слава Богу в този час клаустрофобичното помещение беше полупразно, имаше едва пет - шест мъже - по всичко изглеждаше шофьори на таксита с полузаспали физиономии, които доста се оцъклиха при вида на униформата на полицайката. Христо поръча на бара двойни кафета за двамата и се настани срещу младата сержантка на една от изстрадалите масички, покрита с драскотини и петна от изгоряло от цигари. Тя вече бе разтворила бележника си и бе приготвила химикалката си. От разказите на съседите, събудени посреднощ от полицеските сирени, ставаше ясно, че никой нищо не е чул, ни видял. Мистериозният глас, позвънил в полицията оставаше неидентифициран. Вероятността в този час при този проливен дъжд да е имало минувачи навън, които да са чули кавга беше минимална. Младата полицайка разпалено защитаваше теорията си, че телефониралият на полицията е бил самият убиец или негов съучастник. Христо с мъка се удържаше да не се прозява, двойното кафе и няколкото цигари една след друга изобщо не бяха достатъчни да го събудят. Дългият престой в санаториума го беше разглезил да спи по 12 часа на денонощие и сега щеше да му е дяволски трудно да свикне отново на денонощния режим на работа в участъка.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите