Чета си тук чужди писания и лирични диалози и си мисля: Къде е проблемът? Защо репликите остават полуразбрани? Защо на Джак отново му се налага да го играе критик на самия себе си? Джак, забелязал ли си, че тук ти си единствения, който се осмелява да задгърби персоналните си душевни терзания и да опише едни по-общи проблеми? Всички ние (останалите) пишем за любовта си, за страховете си, за страданията си и за какво ли още не, но като изхождаме единствено от личния си "уникален" мироглед. При "Аз, Авел" проблемите, които засягаш не са твои. Или поне не са САМО твои. Нормално е да озадачаваш публиката си, която се състои предимно от поети, които като мен не могат да избягат от кошмара или просто съня, в който живеят. Това е от мен.