Веднъж до мен разголена лежеше Единствената - моето момиче и аз си мислех, мислех си за думите, с които двама влюбени се вричат. И аз й казах: колко я обичам - как обожавам бялата й кожа, лицето, устните, очите й, очите й, очите й - до невъзможност. А тя отвърна със невесел смях: "Не съм това, което бях - да можеше ти някакси да ме обърнеш, да можеше отвътре да ме зърнеш: под нежната ми бяла кожа - хиляда белега от най - различни рани - от нокти, зъби и от ножове: артериите ми - срязани, плътта ми е раздрана. Очите ми, които ти целуваше, отдавна ги избодоха вандалите. От празните им кладенци изплуват виденията на личния ми ад. Усмивката на моето лице е маската на моята агония и вечно - знам - ще ме преследва споменът за моето изтръгнато сърце. А - виж! - по тебе няма драскотина - така си гладък, толкова си чист. Повярвай ми, животът ти отминал е без да ти вземе нищо. Нищо. Нищо..." Погледнах я със рентгеновите очи. Погледнах я и казах: "Моя Бяла." Във ставите ми механизмите изпукаха. Притиснах я с хромираното тяло. "Любима моя, не плачи, ще бъда с теб, любима моя, Бяла." ... Видение във позитронния ми мозък: че някъде лежат на този свят - прегърнати - извити в странна поза Мъжът - стомана и Жената - ад.