Паметта е море пълно с потъналите ни кораби. На дъното лежат удавените ни любови, красиви в свойта нежна несъщественост Завинаги затворените мидени черупки на пропуснатото режат непредпазливите ни стъпки. Паметта ни е тъжна. И може ли някой да разбере това развълнувано до небесата печално море на паметта? Понякога уморена от огромната своя безбрежност, паметта ни отваря уста и поглъща някоя нова любов или радост... И става още по-тъжна... Заливайки със солена вода днешния ден, тя простенва от болка и ни отпраща на сухия пясък. Защото, когато рибите на спомените изхвърлят хайвера си, ние плачем нощем. О, тъжна памет, благодаря ти за сълзите.