Мракът бавно обсебва площадите Звездите се полюшват морно над паважа Със стъпка котешка сънят ме изненадва и впива нокти ледени във кадифената тъма. Страхът от него гмурва се в кръвта ми прокужда от очите уморени ситата вечерна дрямка На коня вихрогон прибързано се мятам И галопирам сред разбудената черна тишина. Дано, любими, аз не те открия в бездната на мрака дано не вляза в тъмната ти стая Дано с копнеж и болка в теб не се притисна, Защото ще те задуша от обич и притома... Любими, бягай, щото знайш ли, че нищо е кошмарът нощен пред нежните и задушаващи окови на мойта всепобеждаваща любов... За твой късмет дори Пегас възмутено изцвили... Тъмата дръпна се - остана поетичното безсилие... Отново съм с теб и ти си с мен! По челото нежно те докосвам с устни. С ръце треперещи обхващам твоето лице и вдишвам аромата на косите ти гъсти. Тихо в тишината прошепвам: любими! Сълза по лицето ми бавно се плъзна. Не се събуждаш ти и аз, останала без сили, до тебе притихвам уморена и тъжна.