Момичето и есенният дъжд

Есента обърна своята природа, цвета отстъпи на романтична сивота,
дъждът приготви своя песен на зажаднялата Земя.
Милиарди капки се понесоха, надолу бързо и без страх,
препускат викат, гонят се, шумят.

Но една от тях, не се подмами, от тази лудост и от весел грях.
Летеше бавно и достойно с усмивката на мъдър страж
по пътя някак си спокойно на облаците тъмни вдъхваше кураж.
Помаха на закъсняла птица, път показа и сега
и проблясва със искрица, водната душа на мъдростта.

И ето вижда се Земята, приближава есенният град,
потънал в сива пепел на кошмарен смог
с тълпата злобна и забързана
не признаваща Любов и Бог.

Изведнъж просветва нещо на Земята, засия с искрица озарен
и Капката стремглаво се понесе към този знак от небето подарен.

Там сред мрачната тълпа,
едно момиче цветно се стремеше да открие своята съдба.

Тя бе прекрасна и различна, отличаваща се като нежна перла от суров гранит.
Душата, чиста и кристална бе пазена в дълбока тайна
като стар библейски мит.


Водата закипя, засили се, препусна
и политна към безкрая на света.
И неусетно тя се гмурна
във момичето с прекрасната душа.

В косата страстно се преплете
Не бе коса, а буен летен водопад,
на който тайно пролетта завижда.
А капката......Погали я, въздъхна и отмина.

На къдрица непокорна се пренесе
и се спусна бавно към светлото чело.
Целуна го с мълчание виновно
и пое по своя път на юг да дири чистата душа.

Пътува дълго и достигна до най-прекрасните очи,
огледа се във тях, видя светът, красив, различен
Безкраен ирис с цветната Родопа и зелени Рилски висоти
Погледна ги, притихна и прошепна:
- Затвори ги ти!

Момичето объркано се вслуша във шепота на капката сега
страхът превзе я, и някак неусетно и естествено
очите си затвори и дари светът с най-чиста искрена сълза.

Сълза и дъжд, засрамени стояха, без думи ,без вина.
Несигурни си подариха, тази скъпа споделена самота.


Но ето, че нощта притихнала, превърна се в зора и ден.
Дъждът ръката топла си подаде, сълзата хладно я пое.
И пътят им несигурно започна бавно ,сладък и солен.


Запътиха се още по надолу във търсене на чистата съдба

Достигнаха прекрасни устни, с аромат на роза без бодли
Дъждът понечи той да ги целуне,
но сълзата плахо промълви:
- Спри, недей избързва!...Моля те!.......Не го прави!
Послуша я. Отстъпи тъжно, но тихичко прошепна:
- Не се страхувай.....И СЕ УСМИХНИ!

Момичето дочуло със душата тез думички, изречени с любов
Поспря се точно във средата на тълпата,
погледна тя нагоре и усмихна се на Бог.
А Той намигна шеговито...и палец вдигна към своето дете на светлината.
Прегърна я, и смело каза:
- Благодаря ти, че те има!.... И днес си нужна на Земята!

И тълпата диво се размърда, обрече с ярост девойката с обида,
посочи я със пръст суров:
- Каква е тя, какво си мисли, че кой ли има нужда днес от някаква Любов!?

А капките по шията и нежна, бяла
пързаляха се като в зимен ден деца,
И даже птиците поспряха свойта песен да послушат,
как някой ще спаси Света!

Сълза и дъжд се спуснаха на юг към нейните пулсиращи гърди.
Че там се срещат днес детето със жената
ухае с аромат на лавандула и на роза нежна без бодли.


Сълза и дъжд прегърнати се сляха, протегнаха към другия ръце,
че няма радост по прекрасна да попием жадно, нежно, двама!
Завинаги във нейното сърце!

🧬