|
СЛЪНЧОГЛЕДОВАТА СУТРА Алън Гинзбърг
Вървях по края на тенекиения док с цвят на банан и
седнах под голямата сянка на локомотива
на Южен Пасифик, за да погледам залеза над
хълмовете с къщи-кутии и да поплача.
Джак Керуак седна до мен на счупен ръждасал железен
прът, другар, ние имахме същите мисли
на душата, сурови и сини, с тъжни очи,
обградени от безформени стоманени корени на дървета
от машинарии.
Мазната вода на реката отразяваше червеното небе, слънцето
потъна зад крайните върхове на Фриско, няма риба в този
поток, няма отшелник в тези планини, само ние
със сълзящи очи и махмурлук като стари скитници
на брега на реката, уморени и лукави.
Погледни слънчогледа, каза той, има мъртва сива
сянка на фона на небето, голям като човек, седящ
сух на върха на куп древни дървени стърготини–
–аз се втурнах омагьосан–беше моят първи слънчоглед,
спомени за Блейк–мои визии–Харлем
и вертепите на източните реки, дрънчащи мостове,
мазните сандвичи на Джо, стари бебешки колички, черни
износени гуми, забравени и нерегенерирани,
поемата на речния бряг, презервативи и марихуана, стоманени
ножове, нищо не е неръждаемо, само влажния боклук
и острите като бръснач артифакти отиващи в
миналото–
и сивият слънчоглед отровен на фона на залеза,
хрупкаво студен и прашен от саждите и смога
и дима на стари локомотиви в очите му–
венец от замъглени шипове, избутани надолу и счупени като
износена корона, семена паднали от лицето му,
скоро-ще-е-беззъба уста от слънчев въздух, слънчеви лъчи
заличени на неговата космата глава като изсушена
телена паешка мрежа,
листа стърчащи като ръце от стеблото, жестове
от корена в дървените стърготини, счупени парчета мазилка
изпаднали от черните вейки, мъртва муха в ухото му,
Ужасно очукано старо нещо беше ти, мой слънчоглед, О,
моя душа, обичах те тогава!
Мръсотията не беше човешка мръсотия, а смърт и човешки
локомотиви,
всичките тези дрехи от прах, този воал от потъмняла железопътна
кожа, този смог на бузата, този клепач от черна
мистерия, тази опушена ръка или фалос, или издутина
от изкуствена по-лоша-от-мръсотия–индустриална–
модерна–цялата тази цивилизация опетняваща твоята
луда златна корона–
и тези замъглени от сълзи мисли за смърт и прашни очи,
без любов и краища и увехнали корени отдолу в
родния куп от пясък и дървени стърготини, гумени доларови
банкноти, кожа от машинарии, черва и карантии
на ридаеща и кашляща кола, празните самотни
тенекии, с техните ръждиви езици, уви, какво
повече мога да кажа, пепелта от изпушената
цигара на някой педал, вагините на ръчни колички и
млечните гърди на коли, изхабените задници от столове
и сфинктери на динама–всички тези
вплетени в твоите мумифицирани корени–и ти там
стоящ пред мен в залеза, цялата твоя слава
в твоята форма!
Съвършената красота на слънчогледа! съвършено, превъзходно,
прекрасно слънчогледово същестуване! сладко естествено око
към новата луна, събудено живо и развълнувано,
улавящо в сянката на залеза златният ежемесечен бриз
на изгрева!
Колко мухи бръмчаха около теб невинни за твоята
нечистота, докато ти проклинаше небесата на
железницата и твоята душа на цвете?
Бедно мъртво цвете? кога забрави, че си
цвете? кога погледна към кожата си и
реши, че си импотентен мръсен стар локомотив?
призрак на локомотив? привидение и
сянка на някога мощен луд американски локомотив?
Никога не си бил локомотив, Слънчоглед, ти си бил
слънчоглед!
А ти, Локомотив, ти си локомотив, не забравяй!
Така аз сграбчих дебелият колкото скелет слънчоглед и го забодох
до мен като скиптър,
и произнесох речта на душата си, и душата на Джак
също, и на всеки, който би слушал!
–Ние не сме нашата кожа от нечистотия, ние не сме нашият ужасен,
студен, прашен, безобразен локомотив, ние всички сме
красиви златни слънчогледи отвътре, ние сме благословени
от нашите собствени семена и златокоси голи
съвършени тела растящи в луди черни
слънчогледи във форма в залеза, проследени от нашите
очи в сянката на луд локомотив
при седящата визия на брега на реката
в залеза над хълмистата тенекиена вечер на Фриско.
|
СЛЪНЧОГЛЕДОВАТА СУТРА
