|
-Татко, защо си тъжен?-попита синчето.
Погалих го нежно, какво знай детето.
Отдавна напиращи в душата ми думи,
поеха по свой път, неразумен:
-Погледни държавата ни- обезверени хора.
Управници дебели и луди без умора.
Погледни раята-селяни нещастни.
Погледа в комата, ракията, жената.
Няма веч герои, останахме шепа.
Аз, чича ти Гошо, комшуто и кмета.
Всички други, сине, предадоха страната.
Освен нея себе си и свободата.
Виждаш ли, сине, кой ни управлява?
Тези хора, сине, са нашта държава.
Няма веч мъже, останахме малко.
Истина ти думам, макар да е жалко.
Нови богаташи, за никой не им дреме.
Нито за тебе, нито за мене.
Тези хора, сине, нас ни управляват.
Те ни превърнаха във жалка държава.
Баба ти да проси за 100 лева пенсия.
Дядо ти във кръчмата да псува на пусия.
Казвам ти тез думи, а сълзи напират.
Стани, иди сине, да ми купиш бира.
Всички сме герои, ама като пийнем.
Псуваме и хулим, ще одим да ги бийме.
А кат изтрезнеем, пак ще бъдем мишки.
Сгушени на топло, на врата с каишки.
Много жалка гледка сме, да знаеш, сине.
За да се оправим ще минат години.
В теб ми е надеждата, да им гледам сеира.
А сега, сине, иди за бира.
Ще гледам новините, тези на турски,
Български веч няма, щот били гяурски.
Ще погледам мача, дано Левски бие.
То и футбол няма, и той си отиде.
И той, кат Апостола, ще изчезне.
Жалко е, сине, а беше полезен.
Няма вече герои, останахме шепа.
Аз, чича ти Гошо, комшуто и кмета.
Пак ще ги псуваме, нали знаеш, онея.
А после, след мача, кой от къде е.
В теб ми е надеждата, да им го върнеш.
Що ни причиниха, света да обърнеш.
Бъди мъж, сине, а не кат баща си.
За жълти стотинки продаде душата си,
сърцето, мечтите и все що желаеше.
Бъди мъж, сине, а не колебаещ се.
А аз ще полегна, уморих се вече.
Дано скоро, сине, им стане напечено.
Повярвай във себе си, аз знам, можеш ти.
А аз ще полегна, че ми се спи.
|
Съвременен реквием