|
Поетична, извини че се забавих толкова...Търсеното от теб и аз не намерих, или го подминах в прочит, така както се пропускат ужасно добре запомнени неща. Стиховете, които съм ти преписала и липсват в мрежата, са от " Тежък характер" `76 " Сто години суета" `92 и " Не всичко тече" 2006г.
МАЛКА ЗИМНА МУЗИКА
Музика!
Хрипнат ръждивите храсти.
Хлъзгави вейки вопият за щастие.
Вятър раздира нощта лист по лист -
болен, отчаян, пиян китарист...
Хиляди дребни звезди и цигулки
страстно опяват покойния люляк.
О неразумен, зимен и земен
оркестър! Музика - муза и демон!
Ние сме смъртни, прощавай, прости!
Всички сме смъртни - почти...
Сняг.
Става глухо. Измамно е просто.
Клоните - като мамонтови кости.
Под истеричната, злобна луна
увисва примка от тишина.
Светът е леден, тъп и разнищен.
Ни звук. Ни нищо.
Но стига нощ - кукурига утро!
Слънцето вирва хлапашка мутра.
Всичкият сняг на света е в несвяст.
И зимата ревва с човешки глас:
"Маестри, оркестри - свирете tutti!
Искам от музика да се срутя!
Утре денят е зелен, уютен -
не ден, а концерт за череши и май
По древен нашенски обичай -
Let us just kiss and say good-bye...
Отдолу, в утробната тъмнина,
тътне подземният хор семена.
***
В порой внезапна тъмнина
дъждът бушува, безстопанствен.
След теб останаха пространства
и дълги, дълги времена.
Така и твоят дъжд шуми,
пролива тъжна суматоха -
през девет хиляди епохи,
през десет хиляди земи.
Разбиват пламнали чела
две мълнии пред мен, на прага.
Сега и ти навярно слагаш
чифт страшно тъмни очила.
Обратните ни ветрове
мълчат в грамади мокра шума.
Сега и чувството за хумор
не може да ги призове.
И лятото, едвам дошло,
е вече толкова оскъдно,
че явно няма да го бъде.
Каквото е било, било.
УМРЕЛИЯТ ПРИНЦ
На Янчо
По нещо - на мен да приличаше.
По друго - на някой друг.
Искрено зъл езичник.
С любма дума "напук".
Ах, малък Dионис - Ерос!
Ах, сладък тиранин - роб!
Ти пръв се закле във ерес.
И на ти сега - потоп.
И на ти сега - потери,
граждански плачове...
Старо народно поверие:
принцът не е човек.
Ой, май са прави, приятел?
Те все са прави, уви.
Хищното родно ято.
Измъти те и те уби.
Щом страх или гняв заброди,
принца - на ешафод!
Опиум за народа.
Колко му е - народ!
Сбогом. Вечна ти памет.
Ще славя твоя портрет,
докато ме нарамят
и мен - с краката напред.
НА МАНЕЖА
( монолог на актьора )
Уважаема публико, добър вечер!
Любов моя,
приятели,
мамо.
На манежа -
за вас -
змей от противоречия!
Вашият
Аз!
На манежа -
драма!
Вашият
днес е целият в бяло.
Бижу.
Кукличка.
Ангел.
На манежа -
за милостивата зала -
вашият!
Алафранга.
Мамо.
Аз не зная
кога съм играл
по - добре...
То всяко добро
е наследствено.
А усещаш ли как -
тире, точка, тире -
на помощ се викаме
с детството?
Приятели,
за вас ще достигна
върха на театъра.
Ще се разпна.
Вие
гледате като икони.
Гледайте!
На манежа
няма приятели!
Сам
юнак на коня.
Любов моя,
моя вечно недоизвоювана,
мой трогателен
Северен полюс,
дете мое.
Ела тук
да се целуваме.
Аз
не мога да сляза долу.
Уважаема публико.
Вие,
очи,
очила,
и очища,
вие,
поглед и мръсен,
и нежен -
няма
драма!
И въобще
няма нищо...
Уважаема публико,
моля -
НА МАНЕЖА!
РАБОТА
Той идва често. По работа.
Честен, работен...Толкова.
А някой е хлътнал здравата!
А аз съм вътре до болка...
Той идва предимно вечер.
Привично сяда в ъгъла.
А аз усещам дивеч
и погледът ми е кръгъл.
Не идва по частна работа!...
Тръгва си чист като ангел...
Щраква чудовищно бравата,
сякаш ми слагат пранги.
Той стъпва строго по стълбите,
досущ като надзирател.
В затворническо безмълвие
се скривам от свободата.
И скрито си точа сабята,
зъбите и ешафодите.
Имаме обща работа!
Ще идва -
къде ще ходи...
МОТОРНА ПЕСЕН ЗА НАДЕЖДАТА
Dойде ежедневната нощ. Сиреч - мрак,
без никакви свежи премеждия.
Защо ли в душата на всеки глупак
се раждат надежди?
Dенят - неудачник си тръгва от мен,
така и нестигнал доникъде
със своя безкористен ангажимент
към земния цикъл.
Земята заспива. Небето мълчи.
И в тоя покой относителен
намигат с измамно зелени очи
свободни таксита.
А тия, заетите - чии ли са те?
И общи, и чужди, и ничии,
подобни романи, в които четем,
че "Тя го обича..."
Заплели набързо сюжета си вехт,
с такси или пеш се подвеждаме
към нашия пръв и последен успех,
естрадно наречен -
"надежда".
ПОСЛЕДНО
Помня първото щастие. Второто.
И десетото. И предпоследното...
Те връхлитаха с шеметни скорости.
И отлитаха още по-шеметно.
аз оставах на пътя. Прегазена.
То и нямаше път сред завоите...
Dнес, след каменна вечност,си казвам:
"Тия щастия...не те са моите!"
Ето мойто: в трънливата бездна
ми изсече път - хилядозвезден.
Изранено, докуца до скута ми
и пустинята прашна избута.
Вдигна лапа, накриво зарасла,
и в душата ми нещо намести.
И сърцето ми стана тържествено,
а челото - високо и ясно.
И гласът ми нечуто се моли:
"Не изчезвай,
нещастие мое!"
СУТРИН
Къде бях тази нощ?
Ст.Цанев
Къде бях тази нощ? И в чии ръце?
Помня устните само до мойто сърце.
Помня дланите - дебнещи, нежни и зли.
Помня - "Още! Всичко да те боли!"
Помня как по гърба ми се стичаше дъжд.
(Не беше друго. Не плачеше мъж.)
Помня дълго прощаване, помня краткия път.
И заспах като котка, самотна до смърт.
МАРСИАНЦИ
Космическо средновековие...
Небето вее стар парцал.
Най-сладостната ми отрова
отиде в глупави сърца!
Опитах се да бъда пролет.
Животът бе суров ипрост.
Мълчание и дъжд - паролата.
Узнай я! И бъди ми гост.
Послушай капките. И глухо
тактувай с моята ръка.
Подай на всички земни духом
блаженство - все да са така!
Те още само предусещат...
Към мен протягай леден мост
през живите и мъртви вещи -
ти - некласифициран гост!
Оставяй се да те превземе
носталгията ми по теб.
Влачи се с мойто бавно време -
несигурен и тежък шлеп!...
Dа знаеш откога те дебна...
След дългия ти черен крос,
сред милиони непотребни -
ти не приличаш и на гост!
Космическото ни съсловие
подготвя своя Ренесанс.
Най-сладостната ми отрова
е в думите:
"Летя...
Насам..."
***
Като всички истински писатели,
самотата властно ме зове.
Кой ме знае имам ли приятели,
или нямам даже врагове.
В мен се буди единакът-бухал,
яхнал своя клон на терсене.
Младостта върви към шеста глуха
и светът не е до колене.
Цялата вселена ми обажда
колко ми е тежко и горко.
Аз съм дребна и досадна сажда
в будното и огнено око.
Но и с окончателното мото
"Всичко мирско чезне в пух и прах"
съвсем вярно си звучи животът,
даже през фалшивия ми смях.
Dявол знае дали има щастие.
Може би. На господа напук.
Аз чета света като фантастика
и не искам да го зная друг.
КРЪСТ
Вървял ли си из улиците нощем,
по-стъпкани от уличната прах,
по-мъртъв
от добре изтлели мощи?
А аз вървях.
Седял ли си над бялата хартия,
по-бяла от лицето на монах,
по-страшна
от потънала гемия?
А аз седях.
Разбирал ли си колко си излишен,
по-жалък от напразно сторен грях,
по-скучен
от това четиристишие?
А аз разбрах.
Живял ли си единствено с перото
любовник, брат, тиранин и аллах,
зачеркнало и хляба, и леглото?
Така живях.
ПЕТИ ЕТАЖ
Dа съществуваш е не винаги уместно.
А ми се случва.
Вече всеки ден.
Dа кажа на съмненията "ресто"?
Но ще им липсвам...
Пък и те - на мен.
Проклети, дълги поетични нощи,
проточени от тук,
та чак до там!
През лятото ги пускат с пълна мощност.
Над Орлов мост
ги пускат през фонтан.
И - как да се изкажа деликатно -
налага ми се,
неведнъж и дваж,
да вия мълчаливо към луната
от своя пети,
най-висок етаж.
Dобре поне, че хората са глухи
за тишина.
А впрочем,
и за вик.
Откликват няколко околни тухли
и влизат с ноктите ми
във конфликт.
В такива нощи,
рухнали над мене
със всичката си тежест на бетон,
следите на изгубеното време
откривам в някой антикварен том.
Поетът ме е търсил.
Не дочакал.
И може би така е по-добре.
Животът е съвременен спектакъл.
Кой мъртъв гений
ще ме разбере?
И все пак -
между редовете влизам
почти без болка,
като връх на нож.
И -
сто мъже от бронз присядат близо,
да съществуват с мен
поне за нощ!
Етажите се сливат в топла къща.
Под моста бликва
истинска река!
Изгубеното време ми се връща.
Почти съм сигурна,
че е така...
Отвсякъде разсъмва.
Край. Завеса.
Ще доживеем утре.
(Тоя луд живот...)
На слънчевия лъч виси обесен
един случаен нощен епизод.
И първото, най-ранобудно куче
полива ловко жълтия паваж.
Какво ли хубаво ще ми се случи
из моя път
от петия етаж?
***
"Если раньше мне били в морду,
то теперь вся в крови душа."
Есенин
Неотдавна в морето падна
цяло слънце - почти без шум.
Стана вечерно. Стана хладно.
Подходящо за бял костюм.
Елегантната нощ си сложи
рой съзвездия вместо шал.
А под тънката дамска кожа
трепна грубата ми душа...
Помни тя колко много пъти
сме се крили под розов грим.
Dушо моя,
там, зад гърба ти,
са не само детски игри!
Знаеш как некрасиво куцам
подир всеки изгубен бой.
Как на гърлото спират буци
колкото земното кълбо.
Виждам аз колко ти е тежко -
с твоя мъжки темперамент
да вървиш като скромна пешка
все напред. И вечно след мен.
Помним двете какво ни струва
чисто френският ни финес.
Той е мазилката по Лувъра.
И цената ни прави чест.
Още малко боя ще сложим,
както слагат в шегите сол.
И под тази съвременна кожа
ще се вижда само месо.
|
Миряна Башева (за ник Поетична) 1 част
