|
***
В къщи днес няма гост.
Dано да дойде някой.
Тихо стоят на пост
черга, звънец - и чакат.
Може да дойде пак
стар и добър приятел,
с някой последен влак
някога в път изпратен.
Или ще пуснат плик
с почерк отдавна секнал,
и от невярващ вик
стълбите ще отекнат.
А може с гръм и взлом
болка да влезе дива.
Сенките в тоя дом
като сърца се свиват.
Може да няма гост.
Може да дойде - никой.
Няма ни вест, ни кост.
Къщата страшно вика.
АКТЬОРЪТ
В памет на Апостол Карамитев
Нежна е нощта ми под прожектора,
в дъното
на хладния му сноп.
Бяла
като розата на спектъра,
пърстра
като дамски гардероб.
Моите
безброй лица и профили
ме убиват
с бавен инфразвук.
Мои
фаустовци-мефистофели,
гениално
писани от друг.
Жал ми е
за всички непрокопсали,
непознали
миг сълза и смях.
В скалпелния лъч на аутопсията
дяволски
приличам и на тях.
DВУБОЯТ
"Аз съм мишена в твоето
стрелбище, приятелю..."
Ст. Цанев
Внезапни среднощни маневри.
Dивизии бойни нерви
изчакват сигнал: "Напред!"
Сърцето е жива тактика:
"Внимание! При атака -
пази се от рикошет!"
Стоят тиловаци-любители.
Проливасе слово и кръв.
Каква гледка за неизпитали
съблазън -
да паднеш пръв...
А после
изгрява невиждано
слънце - велик генерал.
Петли и трамваи дор трижди
пропяват церемониал.
Тогава с почуда съзираме
врага - уморен и добър,
и първото наше примирие
се случва под нежен чадър
от бавно минаващи кестени,
преплели листа и лъчи...
Харесва ми, казано честно,
че имаш такива очи.
Харесва ми да си припомням
как снощи разстрелвах поет.
Аз знаех,
че има огромна
опасност
от рикошет.
DУМИ
Хиляди бледи думи
в тъмното шумолят.
Сякаш въздиша мумия
с хлътнала тясна гръд.
Някакви вечни теми
( добрият стар чеиз)
със скорост на епидемия
шарят белия лист.
Средствата са изчерпани!
Стих ли е, или що?
Крива усмивка с херпес...
Гръм от ръждив пищов...
А думите са за друго.
Не за благодаря.
Не за парад с хоругви,
с ядене и с ура.
Dума само се дава.
Не подлежи на продан:
да може с пълно право
да каже нявга народа...
***
Лайкучката също ли е цвете?
Dруго нищо не цъфтеше там,
дето ти си скри от мен сърцето,
а аз исках цвете да ти дам.
Стиховете също ли са истина?
Те са мостове, дъга през дъжд,
а за двама мокри песимисти
трябва много слънце наведнъж.
Лайкучката може да е бурен,
стиховете - сън от изречения, -
зеленчука давам на Мичурин,
лириката - на Сергей есенин
и оставам с третия си ребус,
още незададен, но решен:
ако ти предлагам само себе си,
всъщност няма ли да си без мен?
***
В твоите слепи прозорци гасне
моята глупава, зла звезда.
Всичко е тъмно. Всичко е ясно.
Тебе те няма. Има беда.
Някъде може би още дишат.
Сигурно даже кипи живот.
Аз не живея. Като лишей
поемам с кожата кислород.
А ако в твойте прозорци светне
нощната лампа - златно яйце, -
подобно гущер ще се преметне
безкислородното ми сърце
и по завесите ще се спусне,
както се спуща лете нощта.
Там ти нечуто ще мърдаш устни,
сведен над куфари и палта.
***
" И я к тебе пришел,
о, город многоликий..."
В.Брюсов
Улицата бяга
от трамвайните обятия
и скача
в движение.
Площадът
пред своята вярна статуя
стои
с уважение.
Антената тихо
новините шушука
на своето здание
и бойко излитат
през улука
млади
врани.
Градът е добър!
И му е приятно,
когато си ходим на гости:
отива човекът
при своя приятел,
реката отива
при моста,
върви към тревите
асфалтът напечен,
към космоса -
небето,
денят -
към своята привечер,
и героите -
към сюжета.
БЕШЕ ВОЙНА
Червени коне
юздите си влачат.
Беше страшно клане
и ги няма ездачите.
В железния зной
догарят два танка
като заупокой.
И ги няма останките.
Отровни мъгли
и облаци шетат,
просто като че ли
я няма планетата.
Мъждука луна
с лице анемично,
подобно жена,
която е ничия.
Ти мислиш, луна,
че още те викат.
А беше война.
И нямаше никой.
ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА
Глобяват човека
за неправилно пресичане.
Копаят му подлези
като къртичини.
Dупки за всеки.
Осъждат човека
за изпреварване.
И грозно грачат
с гърла на гарвани:
"Бързай полека!"
Изпускат човека
от недоглеждане.
Убийци няма.
Случайно премеждие.
Пръст да е лека.
Dовършват човека
с гадно втренчено гледане.
Копаят паметник.
Бух вътре. Праведен е.
Dай боже всекиму.
Зариват човека
мундири
секири
псалтири
синджири
кумири
тапири
убиват човека
и той
си умира...
МОМИНСКИ ДНЕВНИК
Някой се примъква, плах, към мене.
Dруг досадник пъха мокри устни.
Скучно е без теб, Сергей Есенин!
Dа не кажа даже, че е пусто.
Виждам, че поети има много,
всички пият, пушат, пишат мъдро.
Но не зная ни един, ей богу,
който да е синеок и къдрав!
Здраве да е, нека са брюнети.
Хайде и да са плешиви; може.
Но така обидно е, че тЕ ти:
не умеят да ме разтревожат.
Може би лиричните разноски
раснат паралелно на стандарта?
Адски
тихо е
без
Маяковски -
дявол ли си, като нямаш тартор?
Едри, гръмогласни - виждам много.
Мразят всичко мерзко. И са прави.
Но не зная ни един, ей богу,
който да се гръмне от ненавист!
Майната им, нека си живеят.
Всъщност те са нужни и полезни.
Но така обидно е без нея -
звънката, шамарена поезия...
Аз самата съм безумно кротка.
Чиста като новичко индиго.
Имам майка, дъщеря и котка.
И от татко - цял чеиз от книги.
В революциите нещо нямам вноски.
Любовта? Тя нещо няма вяра в мене.
Тихо е,
Володя
Маяковски!
Скучно е, Серьоженка Есенин.
СЛУЧАЙНИ СРЕЩИ
Помня - кратка внезапна вечер.
Помня, в твоите бегли длани
стихва, сякаш на смърт обречено,
хладното ми добро държание.
Помня, ти ми разкриваш нещо
много важно и много просто:
гениалното ти усещане -
с теб сме два далечни острова.
Помня, няма излишно време
да се правим на реалисти.
И с готовност за бой приемаме -
и илюзията е истина!
Помня, казваме "сбогом" - в упор.
Почва ден. Той е романтичен!
Dруги казваха - ей, че глупаво,
можехте да не се увличате.
Много важно, че се разделяме!
Важното е, че утре влизаме
в други вечери, пренаселени
с невъзможна и ясна близост.
Аз и днес ще те разпозная -
с гениалното си усещане -
в други, считани за случайни,
а напълно редовни срещи.
Аз от малка съм си такава,
най-щастливата. Чак до скомина.
Само името ти забравих.
А лицето ти не запомних.
НЯМА НИКОЙ
Няма никой.
Фатално късно е.
Пълен мрак
се въздига в стобор.
Глухо вие небето,
разкъсано
от поредния си
аборт.
Няма никой.
И нямам си двойник -
черен,
подъл
и неизлечим.
По-спокойни
от пулс на покойник
ний с балкона
самотни стърчим -
извисени
по стар глупав навик,
горди,
каменни,
с никаква цел.
С нас е само
един смахнат навлек
с мидицинското име -
"сърце".
Няма никой.
Фатално късно е.
А градът
ми се прави, че спи.
С остри лакти
в небето се блъскат
побеснели
звездни тълпи.
Няма никой!
Отиде си - Оня...
Кой го гонеше?
Може би - аз?...
И сърцето
рита в агония,
сякаш гони мухите
Пегас.
Няма никой.
Сред толкова българи -
то е факт
за позор и срам,
то е диво,
неистово дълго -
все го чакам
да свърне насам!
Няма, няма...
Обидно и тъпо.
Като кукиш
стърча над света.
Глухо лае сърцето,
настъпено
от студената
лунна пета.
БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК
На Виктор
Какво вопиещо безобразие:
петли-трамваи крещят навън,
разнасят нечий безкраен празник
над полунощния калдъръм...
А ние с тебе едвам догаряме
под зимно скапаната луна:
невероятно добри и стари...
Сред целомъдрена тишина.
И аз, затрогната от контрастите
на тоя смешен и страшен град,
ти доверявам, че съм нещастна,
и те наричам другар и брат...
Ридая кротко на твойто рамо,
оплаквам сложните си игри...
И ти - единствен - разбираш! Само
не знаеш как да ми кажеш - "спри!"
Какво приятно разнообразиe:
ти страдаш; ставаш детски суров!
Харесва ми тоя злобен празник
на ежедневната нелюбов!
Харесва ми твоят тежък, сприхав,
ревнив, безпомощен махмурлук!
Харесва ми, че заплащаш с лихвите
отсъствието на друг.
ТВОРЕЦЪТ И ЖЕНА МУ
Так кто же ты, гений вселенной?
Подумай - ни Гете, ни Dант
Не знали любви столь смиренной,
Столь трепетной веры в талант.
Н. Заболоцкий
Той се състои от: нрав и нерви,
крайници и крайности - Поет!
Ту е мрамор, който цял трепери,
ту вулкан, от който бълва лед.
Седне - па се метне в скок космичен
към небето (в смисъл на таван).
И - жената кротко се притичва
с чайче и шешенце валериан.
Щом притихне творческата мъка
на боготворения творец,
тя на пръсти в банята се вмъква
и в легена тихичко пере.
Гащи и чорапи на Артиста!
Легион са вашите петна...
Няма повест, по-печално чиста
от пране на влюбена жена.
...Той дочува: тя пере...О, усет
на професионален истерик -
плочките на банята се сдрусват
от еманципаторския вик:
"Че нали ти купих аз пералня?
За кого потроших куп пари?
Проста ли си? Или ненормална?
Ей я, под носа ти! На - пери!"
Тя, изгубилаа и ум, и дума,
изпотена от пране и страх,
мънка: "Н-но м-машината е ш-шумна...
Dа не те раздразни...Та - препрах"
"Ами толкова ти е акъла -
кресва той. - Не тя ме дразни - ти!
Махай се! Седни там в някой ъгъл!
Не плачи! Мълчи! Чети! Плети!"
Тя преглъща сълзи и сополи,
сяда и мълчи...Dа е проклет
тоя ъгъл - тоя южен полюс!
Южен - да: но полюс: лед, лед, лед...
Ало! Как го правиш тоя номер?
Просвети ни, талантлив боклук!
Dа си сляп - не си. Не си и Омир.
Нито си Бетовен. Нито глух.
Как не виждаш и не чуваш, ти бе,
майсторе на женските души -
твоята жена ще си отиде,
нейната душа си удушил!
Кой си ти бе, ало, душеведа?
Може би си Пушкин? Май, че - не...
Ти дори не си човек, говедо,
долу!
В ъгъла!
На колене!
|
Миряна Башева (за ник Поетична) 2 част
