|
|
| Тема |
 размисъл |
|
| Автор | O (Нерегистриран) | |
| Публикувано | 30.12.08 20:15 |
|
|
|
Умираме –
по средата на пътя
и назад-
няма връщане,
а напред вече сме чужди..
Умираме, като кучета -
изоставени, тъжни бездомници,
не приличаме на мечти,
няма спомени,
няма пътеки към себе си,
нито обич,
(когато ръцете се уморяват
от чакане)..
А имената ни са написани
върху камъни,
върху мъртва земя
и тогава,
и само тогава сме корени,
и само за малко –
истинни...
Умираме –
непознати,
простени,
поискали
да открием големия смисъл,
да се втурнем
към всичките „други”,
да крещим светли думи
за вярата
и да плачем от болка
за живите
(за онези,
които оставали)..
А небето е просто започване,
само пясък в очите –
от вятъра
и смъртта не е страшна, когато
сме разбрали,
че е кръг
(а краят е само понятие)..
| |
| |
| 
|
|
