Разпадам се..
Бавно. И неравномерно –
с такта на кървави пълнолуния.
Ставам частици
от нечие минало –
няма себе си,
аз, и адрес за връщане..
Свалям кожата си –
(нали тя е само външност?)
изчезват границте и вътре
светлеят ранички –
знам, че болката е добра илюзия...
И ме разкъсват,
и ме убиват,
и развенчават –
тези - другите,
които не съм сънувала,
и съм чужда,
и тъмна,
и непоканена,
а е тъжно в очите ми –
чудото.
Разпилявам се
на безбройни атоми,
на вселени
и неоткрития,
не намирам думи,
не губя нищо
(но смъртта е все пак
понятие)..
И парчетата
на самата същност –
са игра –
по небето облаци..
Още има какво да уча,
още има пътеки
от спомени -
по ръцете ми..

----
Жива съм... Жива.
След теб.
Още дишам
и още е синьо
онова наранено
небе..