От залеза до изгрева-
в небето на надеждата узрял
под свечерената самотност на простора,
пренесъл своя земен дял
през живижарицата на позора,
през горестта на сто страдания,
през люта бол и разстояния,
на времето завоите опасни извървял-
при тебе се завръщам пак...
Не съм ли закъснял?
Очите ти ме гледат пак със прежната си тиха благост
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
Наистина ли пак
за твоите очи съм драгост?
Наистина ли
през отлъката не ме забрави?
Нима наистина не съм ти отмилял?
Грижовн моя!
Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,
защо съм бавен и суров, и тъжен днес —
какво душата ми зачерня и печали?
На лакът ли съм спал нощес,
слана ли на лицето ми е спала,
сърцето жалба ли не може да прежали?

Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
не всеки има майчините укорни очи.
Не позволявай дребничката хорска злоба
да ме досегне със злорадо съжаление!
На лицемерно утешение
за мръсните ръце
усойната ми мъка няма рамо!

Недей разплаква моето сърце!

Мамо!
Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти
но аз не съм на тоя свят за плач роден,
очите ми не са на мокро място!
(...)
Пеньо Пенев