из ЧЕСТЕН КРЪСТ
(поема)

I.

Затварям ви за думите, уши - резето спускам.
Не искам в моя дом да се говори за изкуство -

не искам в хленчене и мъдрословия угодни
напразно да се споменава името господне.

Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето

и в стихове - спасителни - макар и тихо,
звънях отвътре, докато отвън ме биха...

Ала сега, докато в разума е още светло,
прибирам стълбата, с която стигах до небето,

и бързам да напусна на поезията храма,
преди да запълзят змии по младото ми рамо.

Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия.
Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.

И ще се хвърля лудо на живота по вълните,
това, което някога измислих - да изпитам.

Не е за мойте зъби ореха да бъда гений,
щом не дойде смъртта за мен да се ожени,

щом не можах до днес да изкова от думи кръста,
на който да се изкача и да възкръсна...

И затова сега, отскубнал се до корен,
ще се заема с труд по-благодарен и достоен.

Ще мъкна камъни за мой дом и пот ще лея
над мисълта до утре как да преживея...

Или ще тръгна бос по връхчетата на тревата
подир виновницата за изгубения рай - жената.

И вързан до последната халка на нейната окова,
ще гледам как изсъхва моето дърво духовно...

Борис Христов